ИСЛЯМ

д-р Норман Гайслер
(от Енциклопедия по християнска апологетика, Бейкър, 1999)

Мюсюлманите вярват в подчинението на един и само един бог, наречен Аллах. Те категорично се противопоставят на християнската вяра в триединството на Бог (Троицата). Да вярваш, че има повече от една личност в Бога, е идолопоклонство и богохулство, наречено ширк.

В КАКВО ВЯРВАТ

Словото на Бог
Макар че мюсюлманите твърдят, че Бог се е открил в юдейския закон (торат), псалмите (забур) и евангелията (инджил), те твърдят, че съвременната християнска Библия е изопачена или тахриф. Те изтъкват, че Коранът е окончателното Слово на Бог. Той се разделя на 114 глави или сури и е с размера на Новия завет.

ДОКТРИНИ

Има пет основни мюсюлмански доктрини:
1. Има един и само един Бог.
2. Съществували са много пророци като Ной, Авраам, Моисей, Исус и Мохамед.
3. Бог е сътворил ангелите (джин), някои от които са добри, а други зли.
4. Коранът е Божието пълно и окончателно откровение.
5. Ще дойде последният ден на осъждение, след който ще има рай за верните и ад за погубените.

Освен тези пет централни доктринални принципа, има и пет основни стълба на ислямската практика:
1. Всичко, което е необходимо, за да станеш мюсюлманин, е да изповядаш шагадата: „Няма друг Бог, освен Аллах и Мохамед е неговият пратеник”.
2. Всеки трябва да се моли със салат, обикновено по пет пъти на ден.
3. Всеки трябва да спазва годишния пост (сон) през деветия лунен месец на Рамадан.
4. Всеки дава милостиня (сакат) на нуждаещите се, една четиридесета от доходите си.
5. Всеки читав мюсюлманин трябва да пътува до Мека поне веднъж в живота си.

Мюсюлманите вярват и в Джихад или „святата война”, което някои радикални групи са издигнали но нивото на стълб. Това може да включва избиване на неверници за тяхната вяра, докато по-умерените мюсюлмани я считат за свещена борба със словото, не непременно с оръжие.

Много доктрини съвпадат с християнството като сътворението, ангелите, раят, адът и възкресението на всички хора. Колкото до Христос, те потвърждават това, че е пророк, раждането Му от девица, физическото Му възнесение, второто идване, безгрешието, чудесата и месиянството.

Мюсюлманите отричат сърцевината на християнското послание, а именно, че Христос е умрял на кръста за греховете ни и че е възкръснал от гроба физически три дни по-късно.

БОГ, АБСОЛЮТНО ЕДИН

Аллах е описан от мюсюлманите от гледна точка на няколко основни атрибута. Фундаментален за всички е атрибутът на абсолютното единство. От всички ислямски атрибута на Бог най-важният е неделимото му единство. Да се отрече това е богохулство.

Ислямският бог е абсолютното му и неделимо единство. В Сура 112 Мохамед определя Бога със следните думи: „Казва: Той е Бог, Единственият; Бог Вечният, Абсолютният, Той не ражда, нито е роден; и няма друг като Него”. Тази сура се счита, че струва една трета от целия Коран. Седемте небеса и седемте земи са основани на нея. Ислямската традиция твърди, че като изповядваш този стих, греховете окапват, както човек брули листата от дървото през есента (Краг, 39).

Използват се две думи в Корана, за да се опише единството на Бог: ахад и уахид. Ахад се използва, за да се отрече, че Бог има какъвто и да е партньор или компания. На арабски език това означава отрицание на всяко друго число. Думата уахид може да означава същото като първата дума, а също така и „Един, Същият Бог за всички”. Всъщност казват, че има само един Бог за мюсюлманите и той е същият Бог за всички. Бог е цялост и единство.

Божието Единство е толкова фундаментален аспект на исляма, че както един мюсюлмански автор казва: „Ислямът, както другите религии преди него в чист вид, не е нищо друго освен декларация на Единството на Бога и посланието е зов да свидетелстваме за това Единство” (Махмудр 20). Друг мюсюлмански писател добавя: „Единството на Аллах е отличителната характеристика на исляма. Това е най-чистата форма на монотеизма, т. е. поклонението на Аллах, който не е бил нито роден, нито ражда, нито има свои съдружници в своята божествена същност. Ислямът учи това с най- недвусмислени термини” (Аджиджола, 55).

И поради това безкомпромисно ударение върху Божието абсолютно единство, най-големият грях в исляма е грехът кръшкане, или определяне на партньори на Бога. Коранът строго заявява: „Бог не прощава (греха) спрямо Него да се присъединят други богове; но прощава, на Когото Му е угодно останалите грехове: човек, който присъединява други богове към Него, се е отклонил много, много далече (от Правдата)” (Сура 4:116).

БОГ КАТО АБСОЛЮТНИЯТ ВЛАДЕТЕЛ

По думите на Корана:

Бог – Няма друг Бог освен Него – Вечноживия, Неизменния! Не Го обзема нито дрямка, нито сън. Негово е онова, което е на небесата и което е на земята. Кой ще се застъпи пред Него, освен с Неговото позволение? Той знае какво е било преди тях и какво ще бъде след тях. От Неговото знание обхващат само онова, което Той пожелае. Неговият Престол вмества и небесата, и земята, и не Му е трудно да ги съхрани. Той е Всевишният, Превеликият (в слава) (Сура 2:255).

Бог е неизменим и не се нуждае от нищо, но всичко се нуждае от Него. Този атрибут е познат като асеизъм или самосъществувание. Бог е Могъщият и Всемогъщият. Той е Повелителят на всичко съществуващо и на това, което ще съществува; и нищо не се случва извън волята му. Той е Познавачът на всичко, което може да бъде познато. Знанието му обхваща цялата Вселена, която е сътворил и която поддържа Сам. Бог е напълно суверенен над цялото си творение.

Много от божиите деветдесет и девет ислямски имена говорят за суверенността му. Той е:

• Ал-Адл, Справедливият, чиято дума е съвършена по честност и справедливост (6:115);
• Ал-Али, Всевишният, този, който е възвишен и мощен (2:225-26);
• Ал-Азиз, Върховният, мощен в своя върховен суверенитет (59:23);
• Ал-Бади, Първосъздателят, който изобрети цялото изкуство на творението (2:117);
• Ал-Хаким, Съдията, който съди между слугите си (40:48-51);
• Ал-Хасиб, Отчетникът, който е достатъчен като този, който търси сметка (4:6-7);
• Ал-Джабар, Мощният, чиято мощ и сила са абсолютни (59:23);
• Ал-Джалил, Могъщият, мощен и могъщ е той;
• Ал-Джами, Събирачът, който събира всички хора в един определен ден (3:9);
• Ал-Малик, Царят, който е Цар на царете (59:23);
• Ал-Муиз, Издигащият, който издига или унижава, когото пожелае (3:26);
• Ал-Мунтаким, Отмъстителят, който отмъщава на грешните и подкрепя вярващите (30:47);
• Ал-Муксит, Следващ справедливостта, който ще настрои справедливо везните (21:47-48);
• Ал-Мутаали, Самоиздигнатият, който е поставил себе си високо над другите (13:9-10);
• Ал-Кадир, Можещият, който има силата да върши това, което му е угодно (17:99-101);
•Ал-Кудус, Пресвятият, на когото всичко на небето и земята отдава святост (62:1);
• Ал-Уахид, Единият, уникалният по своя божествен суверенитет (13:16); Уникалният, само той твори (74:11);
• Ал-Уакил, Адмнистраторът, който се разпорежда с всяко нещо (6:102);
• Малик ал-Мулк, Притежателят на Царството, който дава суверенитет на когото пожелае (3:26).

БОГ КАТО АБСОЛЮТНАТА СПРАВЕДЛИВОСТ

Няколко от божиите имена говорят за абсолютната справедливост: Величественият, Събирачът, Отчетникът, Съдията, Справедливият, Пресвятият, на когото всички на небесата и на земята отдават святост, Съблюдателят на Справедливостта и Отмъстителят.

БОГ КАТО АБСОЛЮТНАТА ВОЛЯ

Има някаква мистерия относно Божиите имена. Историкът Кенет Краг твърди, че тези имена „трябва да се разбират по-скоро като характеристики на Божествената воля, а не като закони на Неговата природа. Действие, което възниква от такива описателни имена, може да е очаквано, но не е въпрос на необходимост”. Това, което дава единство на всички Божии действия, е, че той ги иска. Като Искащ той може да бъде познат по описанията, които са му дадени, но не се съобразява с никой. Действието по волята му може да бъде разпознато от последствията, но волята му сама по себе си, е неразгадаема. Това обяснява антитезата в някои от Божиите имена (вж. по-долу). Например, Бог е „Единственият, Който отклонява от правия път,” както и „Единственият, Който ръководи”.

БОГ КАТО АБСОЛЮТНО НЕПОЗНАВАЕМИЯТ

Тъй като всичко се основава на Божията воля и тъй като последствията му понякога са противоречиви и не отразяват абсолютна същност, Божията природа е напълно непознаваема. Наистина „божествената воля е върховна, отвъд която няма разум, нито откровение. В Единството на единната воля обаче, тези описания съществуват наред с онези, които се отнасят за милостта, състраданието и славата” (Краг, 64). Бог е назован според последствията му, но той не трябва да се идентифицира с някое от тях. Връзката между Първопричината (Бог) и неговите същества е външна, а не вътрешна. Т. е. Бог е наречен доброто, защото причинява добро, но добротата не е част от същността му.

ОЦЕНКА

Мюсюлманският монотеизъм е уязвим за много критики, особено от християнска перспектива. Решаваща е суровата им идея за абсолютното единство.

Проблемът с абсолютното единство
Ислямският монотеизъм е суров и непреклонен. Възгледът му за Божието единство е толкова силен, че не позволява никаква множественост у Бога изобщо. Следователно не виждат нищо между монотеизма и тритеизма (три бога) и християните са поставени във втората категория. Има няколко причини за това недоразумение. От една страна изглежда, че има неразбиране на библейския текст, свързан с Бога. Мюсюлманите имат и доста канибалски възглед за това, какво означава Христос да бъде „Син” на Бога. Често пъти то изисква някакво сексуално зараждане (според тяхното мислене). Но термините „Баща” и „Син” не говорят непременно за физическо зараждане, както терминът „алма матер” не означава, че училището, което сме завършили, е физическата ни утроба. Бащинството може да се разбира не само в биологичен смисъл.

Има по-дълбок и по-основен филисофски проблем. В крайна сметка Бог няма (познаваема) същност или природа, от която човек да може да разграничи трите му лица или центрове на съзнание. Тази позиция е позната като номинализъм. Бог е абсолютна воля и абсолютната воля трябва да е абсолютна. Множество воли (личности) би направило невъзможно да има каквото и да е абсолютно единство. И мюсюлманите вярват, че Бог е абсолютно един (както по откровение, така и чрез разума). Разумът информирал Мохамед, че единството е преди множествеността. Както Плотин е казал преди няколко века (205-70), всяка множественост е съставена от единства. Така единството е най-върховното от всичко. Приемането на този неоплатоничен начин на мислене ще доведе логически до отрицание на възможността да има каквато и да е множественост в личностите на Бога. И така от самата природа на философското им посвещение на този вид нео-платонизъм, преобладаващ в Средновековието, ислямската мисъл за Бога била обединена в неразбиваемо единство, което не допуска никаква форма на тринитарианизъм.

Този суров монотеизъм не е изцяло в съгласие с някои от ислямските отличителни черти. Мюсюлмански учени, придържащи се към определени учения в Kорана, правят разграничение вътре в единството на Бога. Например, те вярват, че Коранът е вечното Божие Слово. Сура 85:21-22 заявява: „Не, това е Славен Коран (издълбан) на плоча, запазен (на небето)”. И в Сура 43:3-4 четем: „Направихме Коран на арабски, за да можете да разберете (и научите мъдрост). И наистина, в Книгата Майка, в Нашето Присъствие, висок (по достойнство), пълен с мъдрост” (вж. Сура 13:39). Този вечен оригинал е образецът на земната книга, която ни е позната като Корана.

Мюсюлманите настояват, че истинският Коран на небето е несътворен и съвършено изразява ума на Бога. И все пак те признават, че Коранът не е тъждествен със същността на Бога. Някои мюсюлмански учени дори сравняват Корана с възгледа на ортодоксалните християни за Христос като Божествения Логос. И както професор Юсуф Н. Ибиш твърди за Корана: „Той не е книга в обичайния смисъл на думата и не може да се сравнява с Библията, нито със Стария, нито с Новия завет. Той е израз на Божествената Воля. Ако искате да го сравните с нещо в християнството, можете да го сравните със Самия Христос”. Той добавя: „Христос е изразът на Божеството между човеците, откровението за Божествената Воля. Това е Коранът” (Уади, 14).

Ортодоксалният ислям описва връзката между Бог и Корана, като отбелязва, че речта е вечен атрибут на Бога и като такъв е безначален и непрекъснат, точно като Неговото знание, Неговата мощ и други характеристики на безкрайното Му същество (вж. Голзихер, 97). Но ако речта е вечен атрибут на Бога, който не е идентичен с Бога, а някак си се разграничава от него, то това не позволява ли този вид множественост в единството, която християните твърдят за Троицата? Така, изглежда, че ислямският възглед за Божието абсолютно единство, според техния начин на разграничаване, не е несъвместим с християнския тринитарианизъм. Основната мюсюлманска логика както за монотеизма, така и за политеизма е невалидна. Самите те допускат, че нещо може да бъде вечно изражние на Бога без да бъде числено идентично с него. Така, ако използваме собствената им илюстрация, защо Христос не може да бъде вечното „изражение на Божествената Воля” без да е една и съща личност с тази Божествена Воля?

ПРОБЛЕМЪТ С ВОЛУНТАРИЗМА

(Учение, отреждащо първостепенна роля на божествената или човешката воля – бел. прев.).

В самата основа на ислямския възглед за Бога е радикалния волунтаризъм и номинализъм (Средновековно схоластично учение, което смята, че в действителност съществуват отделни предмети, а понятията са само названия на тях – бел. прев.). За традиционния ислям всъщност Бог няма същност, поне не познаваема такава. Той е по-скоро Воля. Разбира се, за Бог се казва, че е справедлив и любящ, но в същността си не е справедлив и любящ. И е милостив само защото „е наложил закона за милостта върху Себе Си” (Сура :12). Но ако Бог е Абсолютната Воля и ако избере нещо друго, Той няма да е милостив. В Бог няма природа или същност, според която да трябва да постъпва. Има два основни проблема с този радикален номинализъм: единият е метафизичен, а другият – морален.

Метафизичният проблем. Ортодоксалният ислямски възглед за Бога твърди, както видяхме, че Бог е абсолютно Необходимо Същество. Той е самостоятелно съществуващ и не може да не съществува. Но ако Бог по природа е необходим вид същество, тогава в природата Му е да съществува. Той трябва да има природа. Ортодоксалният ислям вярва, че има други съществени атрибути на Бога, като например самосъществуване, несътвореност и вечност. Но ако това са всичките съществени характеристики на Бог, тогава Бог трябва да има същност. Иначе атрибутите не могат да бъдат съществени. Точно така се определя същността, а именно, като съществените атрибути или характеристики на едно същество.

Моралният проблем. Ислямският волунтаризъм поставя сериозен морален проблем. Ако Бог е само воля, без същност, тогава той не върши нещата, защото са правилни, а по-скоро те са правилни, защото той ги върши. Бог произволно решава кое е право и кое е грешно. Не е нужно непременно да върши добро. Не трябва да е любящ към всички; може да мрази, ако реши така. Разбира се, в Сура 3:32 четем: „Бог ще те обича… Бог е често пъти Прощаващ, Всемилостив” но стих 33 казва, че „Бог не обича тези, Които се отричат от Вярата”. И така любовта и милостта не са същността на Бог. Бог може да избере да не бъде любящ. Ето защо мюсюлманските учени имат големи затруднения с въпроса за Божието предопределение.

ПРОБЛЕМИТЕ НА АГНОСТИЦИЗМА

Тъй като Бог няма същност, или поне такава, каквато имената (или атрибутите) на Бога наистина описват, ислямският възглед за Бога включва форма на агностицизъм. Разбира се, в сърцевината на исляма е не да познаваш Бога, а да му се покоряваш. Не да размишляваш върху същността Му, а да се подчиняваш на волята му. И както Пфандер много добре отбелязва за мюсюлманите: „Ако изобщо мислят в дълбочина, сами ще открият, че са неспособни да познаят Бога… Така ислямът води до агностицизъм” (Пфандер, 187).

Ислямският агностицизъм възниква, тъй като мюсюлманите вярват, че Бог е породил света по истинска случайност. Разбира се: „Божествената воля е върховна, отвъд която няма нито разум, нито откровение. В Единството на единствената Воля обаче тези описания съществуват наравно с други, които са свързани с милост, състрадание и слава” (Краг 42-43). Бог бива назоваван по следствията, които причинява, но не трябва да се отъждествява с което и да е от тях. Тази връзка между Първопричината (Бог) и неговите създания е външна, а не вътрешна. Т. е. Бог е наречен добър, тъй като причинява добро, но не защото добротата е част от неговата същност.

Измежду значителните слабости, свойствени на този агностицизъм, веднага се откроява един морален, философски и религиозен проблем.

Първо, ако Бог не е в същността си добър, а само е наречен добър, защото върши добро, защо да не наречем Бога зло, тъй като причинява зло? Защо да не го наречем грешен, неверен, тъй като кара хората да не вярват? Би било логично, тъй като Бог бива назоваван според действията си. Ако мюсюлманите отговорят, че нещо у Бога е основание да го наричаме добър, а нищо у него не е основание да го наричаме зъл, тогава те признават, че имената му говорят за неговата същност. Всъщност те признават вътрешна връзка между причината (Твореца) и следствието (творението). Това води до метафизически проблем с ислямския възглед за Бога.

Второ, в корена на средновековните възгледи за Бога, е загнезден неоплатонизмът, възникнал от Плотин. Схващането на Плотин, че Върховният (Бог) е абсолютно неделимо Единство, силно повлиява мюсюлманския монотеизъм. По-нататък Плотин твъди, че Единството е толкова безкрайно превъзходно (отвъд и над всичко), че не може да бъде познато, освен чрез мистично приживяване. Това повлиява както на ортодоксалния мюсюлмански агностицизъм, така и на суфимистицизма. Фундаментална причина за това, че не може да има сходство между Единството (Бог) и това, което произтича от него (вселената), е защото Бог е над съществуванието и няма сходство между съществуванието и всичко, което е отвъд него.

Тома Аквински дава конкретен отговор на плотинския агностицизъм и мистицизъм. Аквински спори, че едно следствие трябва да прилича на своята причина. „Не можеш да дадеш, каквото нямаш.” Така, ако Бог причинява доброта, той трябва да е добър. Ако поражда съществуване, то той трябва да съществува (Гайзлер, Тома Аквински, глава 9).

Възраженията на този възглед обикновено объркват както материалната или инструментална причина със следствена причина. Следствената причина за нещо е тази, чрез която то се поражда. Инструменталната причина е тази, от която то е направено. Материалните и инструменталните причини не наподобават непременно следствията от тях, а следствените причини. Картината не наподобава четката на художника, а на ума му. Четката е инструменталната причина, докато художникът е следствената причина.

Друга грешка е да объркаме материалната и действената причинност. Горещата вода е мека, но може да накара едно яйце да стане твърдо, поради свойствата на яйцето. Същата гореща вода омеква восъка. Разликата е в материала, който приема причинността. И така, един безкраен Бог може и поражда един ограничен свят. Следователно Бог не е ограничен, защото той поражда един ограничен космос. Той не е и зависим, защото като Необходимо Същество поражда зависима вселена. Ограничеността и зависимостта са част от самата материална природа на творението. Бог не е като творението в този смисъл. От друга страна, всичко, което съществува, е и Бог е Същество. Трябва да има сходство между Същество и същество. Бог е чиста реалност без каквато и да е потенциалност. Всичко друго, което съществува, има потенциал да не съществува. И така, всички сътворени неща имат реалност; тъй като те действително съществуват, и потенциалност; тъй като е възможно те да не съществуват. Бог е като творенията в тяхната реалност, но не е като тях в тяхната потенциалност. Ето защо, когато назоваваме Бог според Неговите следствия, ние трябва да отречем всичко, което включва ограниченост и несъвършенство и да му припишем само чистия атрибут на съвършенството. Това е причината, поради която злото не може да се припише на Бог, а доброто. Злото включва несъвършенство или лишение от добри характеристики. Доброто, от друга страна, не включва в себе си нито ограничение, нито несъвършенство. Така Бог е добър според самата Си природа и не може да бъде или да върши зло.

Трето, религиозният опит в монотеистичния контекст включва взаимоотношения между двама души, поклонник и Бог.

И както Мартин Бубер правилно отбелязва, то е взаимоотношения „Аз-Ти”. Но как може човек да се покланя на някого, за когото не може да знае нищо? Дори в исляма човек трябва да обича Бога. Но как можем да обикнем някого, за когото не знаем нищо? Както атеистът Людвиг Фойербах казва: „Истински религиозният човек не може да се покланя на изцяло негативно същество… Само когато човек изгуби вкуса си към религията, съществуването на Бог става безсмислено, непознаваем Бог” (Фойербах, 15).

Някои критици предполагат, че крайно интуитивният мюсюлмански възглед за Бога е накарал някои мюсюлмански секти да обожествяват Мохамед. Тъй като взаимоотношенията с един извън обсега на човешкото познание Бог се възприемат като далечни, само чрез Мохамед човек може да дръзне да се приближи до трона на Бога. В Каввалис (популярно културно събитие) Мохамед е възхваляван със стихове. Това често приема формата на обожествяване: „Ако не беше Мохамед, и самият Бог нямаше да съществува!” Това е загатване на тяхната връзка, която Мохамед се предполага да има с Бога. Често на Мохамед се дават титли като „Спасител на света” и „Господар на вселената”. Популярното обожествяване на Мохамед, който толкова яростно се противопоставял на такова идолопоклонство, само разкрива теологичния банкрут на мюсюлманския възглед за Бога като толкова далечен и непознаваем, че поклонникът трябва да направи контакт с нещо, което може да разбере дотам, че да обожестви пророка, който осъжда идолопоклонството.

ПРОБЛЕМИТЕ НА КРАЙНИЯ ДЕТЕРМИНИЗЪМ

Тъй като в исляма взаимоотношенията между Бог и човешките същества са на Господар и роб, Бог е Суверенният Монарх и хората трябва да се подчиняват. Тази поразяваща картина на Бога в Корана е довела до напрежение в самата мюсюлманска теология относно абсолютната суверенност на Бог и свободната воля на човека. Въпреки протестите, че обратното е вярно, ортодоксалният ислям учи на абсолютното предопределение както на доброто, така и на злото, че всички наши мисли, думи и дела, било то добри или зли, са предвидени, предопределени, предрешени и постановени от вечността и всичко, което се случва, става според това, което е било писано; Сура 6:18 гласи: „Той е Неустоимият”. Коментирайки тези изявления на Корана, Краг изтъква, че Бог е Кадар или „решението” на всичко и такдир, или „подчинението” към него, засяга всички хора и цялата история. Природата, одушевена или неодушевена, се покорява на неговата заповед и всичко, което идва в съществуване – лятното цвете или делото на убиеца, новороденото дете или неверието на грешника – е от Него и Негово. Всъщност, ако „Бог би пожелал, можело е да няма сътворение, да няма идолопоклонство, да няма ад, да няма спасение от ада” (Краг 44-45).

Има четири основни проблема с тази екстремна форма на предопределението: логически, морален, теологичен и метафизичен. По ред, тя включва противоречие, елиминира човешката отговорност, прави Бог автор на злото и поражда пантеизма.

Логическият проблем с ислямския детерминизъм е, че и мюсюлмански коментатори са принудени да признаят, че Бог върши противоречиви действия. Ислямистът Игназ Голигер обобщава ситуацията по следния начин: „Вероятно няма друга доктринална точка, по която могат да възникнат еднакво противоречиви учения от Корана както тази” (Голзихер, 78). Един мюсюлмански учен отбелязва: „Доктрината на предопределението в Корана е много явна, макар и не много логична” (Стантън, 54-55). Например Бог е: „Този, който отклонява от правия път”, както и „Този, Който води”. Той е „Този, Който нанася щети”, както прави и Сатана. Той е „Който сваля”, „Принудителят” или „Тиранинът” и „Високомерният”. Когато описват хора, всички тези понятия са употребени в смисъл на зло.

Мюсюланските учени понякога се опитват да загладят това, като посочват, че тези противоречия не са в природата на Бог (тъй като той всъщност няма такава), но са в областта на неговата воля. Те не са в природата му, а в неговите действия. Това обаче е неадекватно обяснение. Бог има познаваема природа или същност. Затова мюсюлманските учени не могат да избегнат противоречието, че Бог има логически противоположни характеристики, като ги поставят извън неговата същност някъде в мистерията на неговата воля. Нещо повече, действията произтичат от природата и я представляват, така трябва да има нещо в природата, което съответства на действието. От чистия поток не може да потече солена вода.

Други опити да се смекчат резките крайности на мюсюлманския детерминизъм са чрез създаване на разграничение, което не се намира в Корана, между това, което Бог върши и това, което позволява на своите творения да вършат чрез свободната си воля. Това решава проблема, но само чрез отричане на явните твърдения на Корана, традицията и убежденията.

Тези твърдения могат да се видят във връзка с моралния проблем на ислямския детерминизъм. Докато мюсюлманските учени се стремят да запазят човешката отговорност, те могат да успеят само като модифицират това, което Коранът всъщност казва. Сура 9:51 гласи: „Кажи: ‘Нищо няма да ни сполети’ освен това, което Аллах е писал за нас”. Сура 7:177-79 добавя: „Този, когото Аллах води, е воден правилно, но този, когото той отклонява от правия път, е от губещите. Наистина, ние със сигурност сме създали за Геената, много от ангелите и хората”. Сура 36:6-10 гласи: „Наистина присъдата е вярна за повечето от тях, затова няма да повярват. Ние, наистина сме сложили вериги на вратовете им, които достигат до брадите, за да държим насилствено изправени (главите им). И сме поставили бариера пред тях и бариера зад тях и сме ги покрили, за да не могат да виждат. Така все едно дали ги предупреждаваш или не ги предупреждаваш, те няма да повярват”.

Коранът искрено признава, че Бог би могъл да спаси всички, но не желае. Сура 32:13 твърди: „Ако бяхме пожелали, ние бихме могли да дадем на всяка душа водителство, но истина са тези Мои думи: „Наистина ще напълня Геената с ангели и хора заедно”. Изключително е трудно да разберем как, поддържайки един такъв възглед, някой би могъл да държи на каквато и да е човешка отговорност.

Има и теологичен проблем с този суров възглед за това как Бог е определил всички събития: Той прави Бог автор на зло. Според хадиските традиции Мохамед твърди: „Указът непременно определя всичко, което е добро и всичко, което е сладко, и всичко, което е горчиво и това е моето решение между вас”. Според една традиция Мохамед потупва Абу Бакр по рамото и казва: „О Абу Бакр, ако Аллах Всевишни не е пожелал да има непокорство, той не би създал дявола”. Наистина, един от най-уважаваните мюсюлмански теолози на всички времена Ал-Гаали признава откровено, че „Той (Бог) желае и неверието на невярващия и безверието на нечестивия и без тази воля, нямаше да има нито неверие, нито безверие. Всичко, което правим, го правим по Неговата воля: това, което не е пожелал, то не се случва”. И ако някой попита защо Бог не желае човек да повярва, Ал-Газали отговаря: „Ние нямаме право да задаваме въпроси какво Бог иска или върши. Той е съвършено свободен да желае и да върши това, което Му е угодно”. Създавайки невярващи, желаейки те да останат в това състояние… желаейки, накратко всичко, което е зло, Бог прокарва свои мъдри цели, които не е необходимо да разбираме (Хак, 152).

В този метафизичен проблем на ислямския детерминизъм този екстремен възглед е довел някои мюсюлмански учени до логичното заключение, че всъщност има само една действаща сила във вселената – Бог. Един мюсюлмански теолог пише: „Той (Бог) не само, че може да прави каквото си поиска, но всъщност Той е Единственият, който върши всичко. Когато човек пише, Аллах е, който е създал в ума му волята да пише. Аллах в същото време му дава силата да пише, после задвижва ръката му и химикалката и това, което се появява върху хартията. Всички други неща са пасивни, само Аллах е активен” (Нехлс, 21). Този пантеизъм е в същността на голяма част от средновековната мисъл. Тома Аквински е написал „Сума срещу езичниците”, за да помогне на християнските мисионери да се справят с исляма в Испания.

Радикалният предетерминизъм се изрязава в мюсюлманските изявления на вярата. Едно от тях гласи: „Бог Всемогъщ е Създателят на всички действия на Неговите творения, независимо дали са от вяра или от неверие, от покорство или от бунт: всички те са по Божията Воля и присъда, и заключение, и нареждане” (Краг, 60-61). Друг изповядва:

Единственото възможно качество на Бог е силата Му да твори добро или зло винаги, когато пожелае, това е нареждането Му… И добрите неща, и злите са резултат от Божието нареждане. И задължение на всеки мюсюлманин е да вярва това… Именно Той причинява вреда и добро. По-скоро добрите дела на някои и злите на други са знаци, че Бог желае да накаже някои и да възнагради други. Ако Бог желае да привлече някой при Себе си, то Той ще му даде благодатта, която ще накара този човек да върши добри дела.
Ако пожелае да отхвърли някого и да го посрами, то Той ще сътвори в него грях. Бог твори всичко, доброто и злото. Бог твори хората, както и техните действия: Той е сътворил теб, както и всичко, което вършиш (Коран 37:9 (Рипин и Напърт 133; с добавено ударение).

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Отношението на Божия абсолютен контрол върху всеки аспект на творението му оказва силно влияние върху теологията и културата на исляма. Персийският поет Омар Кайим отразява фаталистичния тон на мюсюлманската теология, като пише:

Всичко е дъска за шах с нощи и дни, когато съдбата си играе с хората за фигури; тук и там се движи и матира, и убива, и една по една ги нарежда отново в кутийката.

ИЗТОЧНИЦИ

K. Cragg, Призивът на минарето.
L. Feuerbach, Същността на християнството.
N. L. Geisler, Thomas Aquinas: Еванглското разбиране
__________________ и А. Салееб, В отговор на исляма.
I. Golziher, Въведение в ислямската теология.
Thomas Aquinas, Сума срещу езичниците.
S. Zwemer, Мюсюлманската доктрина за Бог до степен на отрицание от пророка, който осъди идолопоклонството.