Author: editor

Енчо Тодоров

ПОСЕЩАВАХ ДЖАМИИТЕ И ИЗУЧАВАХ МЮСЮЛМАНСКИЯ ЗАКОН

Д-р Имад-уд-дин

Моето семейство и моите отци са от града Ханси, в който град са дванадесетте религиозни светии, чиито красиви гробове са изградени от царе и съществуват до днес.

В дните на шах Иахан, моите прародители са били в цветущо състояние, но по времето на английската власт, материалното положение на дядо ми се разклатило и имотът ни е бил конфискуван.  След това ние съсредоточихме вниманието си към науката, за да станем учители. По-късно се преселихме в Панипут, заедно с други знатни семейства, усърдни и строги ревнители на мюсюлманския закон. Един от братята ми е писател в Северна Индия и училищен инспектор. Другият ми брат е също интелигентен и учен човек. Аз съм най-малкият брат и още на петнадесет години отидох да уча в Агра. Имах голяма жажда да науча повече за Аллах и затова посещавах джамиите и изучавах мюсюлманския закон. Дотогава не знаех нищо за християнството. След като започнах да се срещам с християни, в мен се появиха някои съмнения относно истинността на мюсюлманството. Реших да проуча всичко сам. Започнах да чета денем и  нощем и това продължи близо десет години. Четях с убеждението, че всяко знание ме запознава с Аллах, а времето, което употребявах за това, считах за служба на Бога. Започнах по-малко да говоря, по-малко да ям, да живея самотно, измъчвах тялото си и нощно време бодърствах, като четях Корана. Постоянно изпълнявах писаното в Марашба Мажахида и повтарях Корана с всичките предписания.  Затварях очите си и стоях наведен, като мислех, че така ще се напише името Божие на моето сърце. Седях при гробовете на святите човеци с надежда да приема някакво откровение. Отивах в обществото на старците, очакващ да получа благодат от голямата им вяра. Освен молитвите ми пет пъти на ден и молитвите ми през нощта, повтарях поклоните на Мохамед и изповедта на вярата. Бях усърден във всичко това, но нищо не придобих и се чувствах като измамен.

На всичко отгоре, назначиха ме да проповядвам Корана и традициите в царската джамия в Агра. Изпълнявах тази служба три години. Следният стих от Корана смущаваше сърцето ми: “Всеки смъртен трябва да отиде един път в ада; Бог е длъжен да изпрати всички човеци един път в ада и след това той може да опрости, когото поиска.” Когато мислех върху това, изпадах в голямо смущение. За това се предавах на постоянно богослужение. Затварях се в стаята и с сълзи на очи се молех Бог да прости моите грехове. Правех всичко възможно да намеря Бога. Дори написах името на Бога 125 000 пъти. Започнах да обикалям от село на село и от град на град. Имах вече ученици, които ме следваха и ме смятаха за светия. Проповядвах Корана по улиците, в домовете и в джамиите. Мнозина гледаха на мен като на светия и някои идваха, за да се докоснат до мен. Но чувствах, че в душата си не намирам покой и всеки ден в мен се надигаше едно отвращение от мюсюлманския закон. Когато се завърнах в дома си, четенето на Корана и моята религия започнаха да ми стават безразлични. През тези десет години и примерът на мюсюлманските старци, светии и други, чийто морален характер знаех, тесногръдието им, хитростта и измамите им, започнах да мисля, че истинска религия няма на света. Преди мислех, че мюсюлманството е най-добрата от всичките религии на света, а християнството е фалшиво. Тогава се научих за обръщането в християнство на Мулви Сувдар Али, което ме учуди много. За известно време не можех да говоря спокойно за него и много лоши мисли пълнеха главата ми. Питах се, как така той се е решил да напусне мюсюлманството. Реших да започна писмен спор с него. За да бъде спорът на твърда и истинска почва, се снабдих с Библията. Започнах да чета Новия завет на английски език. Когато стигнах до Матей седемнадесета глава, в мен започнаха да се явяват съмнения към истините на мюсюлманството. Аз бях толкова усърден, че иждивявах цели дни и нощи в четене и проверяване на книгите от Библията. В продължение на една година проучих цялата материя и открих, че религията на Мохамед не е от Бога, и че мюсюлманите са измамени и в заблуда и че спасение има само при Исус Христос. След като открих това, разказах го на моите приятели и последователи мюсюлмани. Някои от тях се разсърдиха, но други идваха да ме слушат в моята стая. След тези разговори някои от тях заявиха открито, че религията на Мохамед не е истинска и че вярват, че Христос е истинският Ходатай между човека и Бога. Самият аз отидох в Умритсур, където бях кръстен от служител на англиканската църква. След това написах книга “Изпитването за истинската вяра”. Сега пиша и друга книга, от която се чувства голяма нужда и се моля Бог да ми помогне.

Откак приех благодатта на Господ Исус Христос, имам душевен мир. Умственият смут и неспокойствие изчезнаха. Възстанови се и здравето ми, след като се успокоих духовно. С четенето на Божието Слово, намерих радост в живота си. Страхът от смъртта и гроба, които по-рано бяха за мен болест, сега не ме безпокоят. Аз се радвам в Господа и чувствам, че душата ми расте в благодатта. Бог даде мир на душата ми. Много от приятелите ми, учениците и последователите ми ми станаха неприятели. Аз се моля за тях и за моите братя и баща, Бог да им дава благодат и да отвори очите им и умовете им, за да станат участници във вечното спасение чрез благодатта на Господ Исус Христос.

КАК ЕДИН МЮСЮЛМАНИН НАМЕРИ МИР

Един млад човек загубил баща си още в детството си, а по-късно и майка си, която умряла, когато бил едва десетгодишен. Когато младият човек размишлявал върху живота колко е преходен, това го подбудило да търси Бога по-усърдно. Започнал да изучава Корана и други мюсюлмански книги в продължение на девет години. Резултатът от такова дълго изследване било убеждението, че мюсюлманството не може да му даде тази виделина. Трябвало непрекъснато да отделя преданията от истината, но това било трудна работа. Достигнал до извода, че спасение може да получи като следва следните пет постановления, относно: молитви, пост, посещение на святи места и проповядване на Мохамед. Всичко това младият човек продължавал да изпълнява, но “страхът от смъртта и последният съд” изпълвали с ужас душата му.

В същия град Тунис била настанена една християнска мисия. Един ден в книжарницата на Мисията дошъл един мюсюлманин, който поискал да му се плати за превода на един текст на арабски от Писанията. Текстът бил: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя”. Книжарят заплатил за превода и поставил текста на прозореца.

Случило се, чрез Божието провидение, този млад човек, за когото става дума по-горе, да мине точно покрай същата книжарница и да прочете текста. Влязъл вътре с думите: “Аз търся успокоение!” Книжарят и помощниците му упътили човека как може да се спаси и той повярвал в Господ Исус Христос. Младият човек започнал да изучава Писанията с благоговение и усърдие, както правел по-рано с Корана и открил истините за загубеното състояние на човека, за любовта на Бога, изкуплението и очистващата сила на Христовата кръв, които станали за него една действителност. Скоро той започнал да свидетелства и на други за своята вяра и това възбудило духовете на мюсюлманите. Бил изгонен от семейството си и животът му не бил в безопасност. Мисионери от Северна Африка се погрижили за него и го изпратили да учи в Англия, за да се подготви за мисионер сред сънародниците си.

Той разказва за своето обръщение: “За единадесет години бях заблудена овца, но Добрият пастир ме намери, прегърна ме, сложи ме на рамото Си и изцели нараненото ми сърце с чудните си думи и верни обещания. Благодаря на Бога за неизказания му дар.”

КАК ИМАМ СТАНА ХРИСТИЯНСКИ ПРОПОВЕДНИК

Марк Габриел е уволнен от университета “Ал Ажaр” заради еретични мисли и е изтезаван в полицията

През 1994 год., по времето когато Робърт Хюсеин влиза в църква в Кувейт сити и приема кръщение, един друг мъж, бивш преподавател по история на исляма в египетския университет “Ал Ажар”, бяга от родината си, отлъчен от своето семейство и обществото. Това е Марк Габриел. Роден в заможно и авторитетно семейство със 7 деца, на 12 години той рецитирал наизуст целия Коран, състоящ се от 6346 стиха в 114 сури и вече знаел, че един ден ще стане имам. По-късно в книгата си “Ислямът и тероризмът” си спомня, че първите съмнения във вярата, в която е израсъл, го споходили като студент в първи курс. Един ден той попитал своя преподавател, сляп шейх, защо на лекциите говорят само за убийства на неверници, а никога не споменават любовта и прошката между хората. Разгневен, шейхът отвърнал: “Джихадът и унищожаването на неверниците са същността на нашата вяра. Ако ги изключим, все едно отрязваме главата на исляма.”

Името на този сляп шейх, комуто било поверено обучението на студентите, е Омар Абдел Рахман. През 70-те години на миналия век Рахман е сред духовните водачи на “Ислямски джихад”, групата, която на 6 октомври 1981 г. уби президента Ануар Садат заради подписания мирен договор с Израел. От началото на 80-те години Рахман, заедно с Айман ал Зауахири, е начело на “Ал Джамаа ал исламиа”, друга въоръжена група за джихад, която се бори срещу светския режим в Египет. Тя организира няколко масови убийства на “неверници”, включително и кървавия атентат в Луксор през 1997 г., при който загинаха над 57 туристи от Европа, сред които и една българка. Рахман преминава през войната срещу руснаците в Афганистан през 80-те години и в началото на 90-те се установява в САЩ, където организира силна терористична клетка. През 1996 г. слепият шейх бе осъден на доживотен затвор, заедно с още 9 свои съмишленици, заради атентата в Световния търговски център през 1993 г.

Марк Габриел (който не желае мюсюлманското му име да се споменава дори като биографичен факт) завършва с отличие университета “Ал Ажар” в Кайро, най-авторитетната теологична институция в ислямския свят. Понеже е втори по успех сред 6000-те абсолвенти, веднага го назначават за преподавател по История на исляма, а в почивните дни работи като имам в джамията в Гиза.

По това време светското египетско правителство вече е “санирало”, по израза на Габриел, обучението по ислям с оглед на политическия си дневен ред. Убийството на Ануар Садат, заради което в страната е обявено извънредно положение, продължило 25 години, и мирът с Израел, заради който пък САЩ плащат на Египет по $1,7 милиарда на година и до днес, задължават Кайро да поддържа, поне формално, представата, че се бори с фундаментализма.

Санираната версия, която Габриел нарича “християнизиран ислям”, изключва или перифразира почти цялото учение на пророка за джихад, което иначе заема 60% от Корана. Тази политика обаче се оказва безсилна, клерикали като Омар Абдел Рахман разпространяват автентичното послание на Аллах. А то е, че неверниците трябва да приемат исляма или да станат роби на мюсюлманите, като междувременно плащат данък джизя, за да практикуват вярата си.
Трудно може да се намери някакво друго, по-облагородено значение на сурите от Корана, които повеляват: “Сражавайте се с дарените с Писанието (християни и юдеи б.а.), които не вярват в Аллах и не изповядват правата вяра, докато не дадат данък джизя безусловно и с покорство! Аллах ще ги накаже с вашите ръце и ще ги опозори!”

“Египет бе залят от насилие срещу неверниците, убийствата на християни – копти и взривяването на църкви бяха ежедневие. Един мой приятел, химик, беше член на група за джихад. Попитах го защо избиват християните”, разказва Габриел. Привърженикът на джихада отговорил: “От всички мюсюлмани ти най-добре трябва да знаеш защо. Те не приемат зова на исляма, а вече не плащат и джизя. Коранът казва, че в такъв случай трябва да изпитат меча на ислямския закон.”

Пред Габриел, който по това време завършил доктората си по История на исляма, имало два пътя – или да продължава да преподава “християнизирания”, политически коректен ислям, за да не загуби работата и положението си, или, ако иска да бъде верен на духа на исляма, да стане член на някоя от многобройните въоръжени групи за джихад.

“Ислямът прелива от дискриминация към жените и особено към немюсюлманите, с които Аллах иска да “засели ада” (сура 32:13). Не можех да говоря пред студентите, че Коранът проповядва мир, след като самият пророк е живял като военен диктатор, нападал всеки, който не му се подчинява, опустошавал села и градове, грабил, за да финансира империята си. Разбирах, че историята на исляма, моята тясна специалност, може да се оприличи единствено на река от кръв”, пише Марк Габриел. Не се боял да споделя тези си мисли пред студентите, някои от които били членове на групи за джихад и, естествено, доложили на ректората, че той “напада Корана”.
През декември 1991 г. го извикали да даде обяснение. “Не мога да ги лъжа, че Коранът е словото на Аллах. Това не може да бъде откровение на истинския Бог”, директно отговорил преподавателят, за да съкрати процедурата по отстраняването си. Един от присъстващите се изплюл в лицето му. Бил уволнен мигновено. В 3 часа същата нощ в огромната триетажна къща на баща му нахлули 20 въоръжени мъже и го повели в неизвестна посока. Габриел бил в ръцете на тайната египетска полиция. Последвали дни без храна и вода, после разпити и мъчения с нажежен ръжен и бой с пръчки, чиито следи носи до днес. Искали да признае, че се е покръстил. Марк отговарял: “Не съм изменил на исляма, той е моята кръв, моя живот. Но аз съм доктор по теология. Аз изследвам исляма, следователно мога да обсъждам всичко, включително да изразявам съмнения.”

Една нощ го оставили в бетонна кула с вода, която достигала до раменете му, и много плъхове. “Те се качваха по раменете ми, играха си с косата ми, но нито един не ме ухапа”, спомня си днес ужаса Габриел и с насмешка добавя: “И сега, като видя плъх, усещам прилив на симпатия.” После бил затворен гол в една стая с гладен, настървен пес, който по замисъла на мъчителите му трябвало да го разкъса. “Седнах в средата на стаята и започнах да се моля от цялото си сърце. Животното направи няколко кръга около мен, помириса ме, после седна от дясната ми страна. Не зная кога съм заспал. Когато се събудих, то стоеше в единия ъгъл”, разказва Габриел. Тогава за първи път му хрумнало, че някаква добра сила го пази. След 15 дни бил освободен с ходатайството на чичо си, депутат в египетския парламент.

От полицията обяснили на семейството му, че са получили донос от университета “Ал Ажар”. Смятали, че тайно се е покръстил, но следствието не намерило доказателства за това. Бащата приел, че колеги са наклеветили сина му от завист. Марк Габриел започнал работа във фабриката на баща си. Последвала една година “без вяра”, най-мъчителната в живота му. Имал непрекъснато главоболие, ниска кръвна захар и често посещавал аптека, собственост на християнско семейство. Една вечер аптекарката го запитала: “Какво стана с вас? Бяхте известен професор.” Габриел разказал, че бил уволнен, защото открил фалшификации в Корана. “Сега живея без бог, без вяра, без път”, заключил той. Жената му дала един екземпляр на Новия Завет и го посъветвала да прочете няколко страници, преди да си вземе лекарствата. И, както става не само в приказките, Габриел се прибрал, отворил на произволна страница и попаднал на Евангелие от Матей: “Слушали сте, че е било казано “око за око и зъб за зъб”. Аз пък ви казвам да не се противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с теб и да ти вземе ризата, дай му горната дреха. Слушали сте, че е било казано “Обичай ближния си и мрази врага си”. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат. Защото, ако обикнете, които вас обичат, каква награда ви се пада? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?” (Матей 5:38-42).

Марк Габриел разбрал, че пред него е истинския Бог. Същата година, при едно пътуване до Южна Африка, той се покръстил. Върнал се в Кайро с кръстчето, което южноафриканският свещеник закачил на врата му. Когато разбрал какво е станало, баща му поискал да го убие. Марк потърсил убежище в дома на сестра си. Тя му дала колата си, малко пари и в същия ден, 28 август 1994 г., той завинаги напуснал родината си. Пресякъл Северен Египет, Либия, Чад, Камерун и, болен от малария, спрял в Конго. След няколко месеца се добрал до Америка.

“Минаха близо 10 години, откак Господ Исус Христос ме повика. Оттогава не съм спирал да плача за моя мюсюлмански народ. Моля Бога да го избави от мрака на исляма. Тази книга ще ви покаже колко дълбок е този мрак”, пише Марк Габриел, днес доктор по християнска теология и протестантски проповедник, в книгата си “Ислямът и тероризмът” (изд. “Каризма хаус”, Калифорния, 2002 год.). В нея той обяснява защо ислямът генерира тероризъм и анализира политическата конюнктура, заради която в християнския свят се разпространява лъжата за някаква “мирна”, “традиционна” форма на исляма. Широко известни са и книгите му “Исус и Мохамед” и “Ислямът и евреите”. Д-р Марк Габриел е особено популярен сред мюсюлманските общности в Западна Европа и САЩ, пред които често прави сравнителен анализ на двете религии.

“След 11 септември стотици хиляди мюсюлмани се отказаха от исляма. За няколко години в християнството преминаха повече мюсюлмани, отколкото през последното столетие. Но много други в момента водят тежка борба със себе си. За един мюсюлманин да приеме християнството не е лесно. Те имат нужда от помощ, за да намерят пътя към Исус”, пише той.
Марк Габриел непрекъснато получава заплахи, има и няколко опита за покушение срещу него.

МЮСЮЛМАНИ СТАВАТ ХРИСТИЯНИ, СЛЕД КАТО ИСУС ИМ СЕ ЯВЯВА НАСЪН

12 Април 2010 г., Иран, Техеран

През последните месеци няколко хиляди мюсюлмани в иранската столица се обръщат към Христос. Те се събират в нелегални домашни църкви. Това споделя иранката Махим, която е била пастор в родната си страна, но заради вярата си сега живее в изгнание във Франкфурт на Майн.

„Иранското правителство иска да унищожи християнството“, твърди Махим. Тя си обяснява бума на новопокръстени християни с политическия натиск на ислямския режим в Иран: „Колкото по-голям е натискът, толкова по-убедени са хората, че искат да посветят живота си на Исус.“ Нейни приятели дори са споделили пред нея, че „Исус им се е явявал насън“. Новоповярвали биват освободени от зависимостта си към дрогата, а болни внезапно оздравяват. Все повече млади християни, които са повярвали съвсем наскоро, се осмеляват да говорят публично за своята вяра. По думите на Махим, само в иранската столица Техеран живеят повече от 100 хил. такива християни.

„Като цяло интересът към християнството в ислямската република се засилва, въпреки че отричането от исляма е забранено. Християните, които имат добро образование, не могат да се борят за професионална кариера нито в държавните, нито в частните фирми. Кръщенията в страната са забранени. Арест очаква всеки, който дръзне да наруши забраните. Без никакво обяснение, бившите мюсюлмани са отвличани и измъчвани, а някои изчезват безследно“, разказва иранката.

МЮСЮЛМАНИН ВИЖДА ИСУС В БОЛНИЦА В ТОРОНТО, КАНАДА!

До 34-годишна възраст, Насир Сидики, успешен бизнесмен, е направил първия си милион, но парите не означават нищо за него на смъртния му одър. Диагностициран с най-лошия случай на херпес зостер, който някога е съществувал в болницата в Торонто, имунната система се срива и лекарите очакват той да умре.

На следващата сутрин се събудих в стерилна стая на осмия етаж на болницата, кожата ми пареше така, сякаш някой ме беше залял с бензин и драснал клечка кибрит след това. Усетих огън от отвътре навън.

Лекарят ми пристигна и ме погледна в почуда. “Мехурите се умножават така бързо, буквално мога да ги видя как растат, каза той. Твоето тяло не може да се пребори.”

На следващата сутрин, в допълнение към херпес зостер, аз се обринах с варицела от главата до петите. Бях поставен в строга изолация. Същата вечер температурата ми достигна до 107,6 градуса (не знам колко градуса по целзий е това) – достатъчно висока, за да бъде мозъка ми постоянно объркан.

През следващите дни продължих да се влошавам. Моите нервни окончания станаха много възпалени, а до края на седмицата, аз бях вече в критично състояние.

Моята последна надежда

В живота си бях смел, уверен в себе си и поемащ рискове. Но пред смъртта, бях ужасен. Нямах представа какво може да ме очаква от другата страна. Бях отгледан като мюсюлманин в Лондон, Англия, и аз разбрах, Аллах не е бог, който лекува.

Единствената ми надежда е в медицината

Аз, в крайна сметка, бях толкова близо до смъртта,  можех да  чуя лекарите, когато ме преглеждаха и казваха: “Имунната му система просто е вън от строя.”

“Той умира” потвърди друг лекар. “Имунната му система трябва да бъде компрометирана от СПИН.”

Аз нямам СПИН! Исках да крещя, но не можех да произнеса нито дума. След това някой ме удари. Той каза, че умирам!

Лекарите казаха тихо на моя колега Анита. “След няколко часа той ще бъде мъртъв”, “Ако по някакво чудо оживее, той вероятно ще бъде сляп с дясното си око, глух с дясното си ухо, парализиран от дясната му страна, както и със сериозни мозъчни увреждания от високата температура.”

Тогава те ме оставиха

Те ме оставиха тук, за да умра! Чувствах се като удавник за трети път. Събрах всичката си възможна сила и прошепнах в молитва: “Боже, ако Ти Си истински, не позволявай да умра!”

В негово присъствие

По време на най-мрачния час на нощта се събудих и видях един човек в подножието на леглото ми. Лъчи от светлина се излъчваха от Него, позволявайки ми да видя очертанията Му. Не можех да видя лицето Му, защото Той беше твърде ярък. Нямаше нужда някой да ми казва, че това беше Исус Христос.

В Корана се споменава Исус, мюсюлманите вярват, че Той е съществувал, но не като син на Бога, а като добър човек и пророк. Знаех, че това не е Мохамед. Знаех, че това не е Аллах. Исус беше в стаята ми. Нямаше никакъв страх, а само мир.

“Защо си дошъл за един мюсюлманин, когато всички останали ме оставиха да умра?” – чудех се аз.

Без думи, Той разговаряше с мен. “Аз съм Бог на християните. Аз съм Бог на Авраам, Исаак и Яков.”

Това е всичко, което Той каза. Той не спомена за моето заболяване. Той не спомена за предстоящата ми смърт. Както внезапно се появи, така внезапно изчезна.

На следващата сутрин, същите двама лекари пристигнаха, за да ме прегледат. “Мехурите са спрели да растат!” – удивиха се те…

“Ние не знаем какво се е случило, но вируса на херпес зостер е отишъл в ремисия.”

На следващия ден, все още с болки и покрит с мехури, аз бях изписан от болницата с куфар, пълен с лекарства. “Да не напускаш дома, – предупреди лекарят. – Може да минат месеци преди мехурите да изчезват напълно, но ще останат бели петна и белези по кожата. Болката може да продължи с години.”

Излизайки навън, на сутрешното слънце, аз изглеждах като кръстоска между прокажен човек и слон. Когато хората ме зърваха, те отиваха от другата страна на улицата. Въпреки това, аз не мислех за моя външен вид, мислите ми бяха насочени към Исус. Нямаше съмнение в съзнанието ми, че присъствието на Исус в моята стая е спряло вируса на херпес зостер. Каквото и друго да беше Исус, аз осъзнах, че в Неговото присъствие се случват чудеса.

Този факт ме остави с един въпрос: Исус Синът на Бога ли е, както християните казват, или той е само пророк, както аз си мислех?

У дома тази вечер, независимо от лекарствата, болката и сърбежа бяха толкова тежки, че почти трябваше да връзват ръцете ми. Аз изпаднах в неспокоен сън, и продължавах да се чудя кой е Исус Христос.

Учейки се да живея

На следващата сутрин се събудих рано и пуснах телевизията. Превключвайки каналите, аз замръзнах, когато видях следните думи на целия екран: Исус Синът на Бога ли е?

Слушах внимателно, тъй като двама мъже обсъждаха тази тема, – отговаряйки на всички мои въпроси. Преди шоуто да започне, един от мъжете водеше телевизионната аудитория в молитва. Тялото ми пламтеше от болка, но аз коленичих на пода на всекидневната ми. Сълзи се стичаха по лицето ми, аз повторих молитвата и поканих Исус в сърцето ми.

Веднага ненаситен духовен глад възниква в мен. Аз трябваше да науча повече за Исус. Въпреки нарежданията на доктора ми да остана вкъщи, на следващия ден излязох и си купих Библия. Първо прочетох книгите на Матей, Марко, Лука и Йоан. Все още ненаситен, аз започнах с “Битие” и прочетох Библията по време на моите безсънни нощи.

Междувременно, Анита ми донесе книги и дискове, обясняващи Евангелието. Аз буквално ги погълнах, докато продължавах да се уча на Божието Слово. Тъй като моята вяра започна да расте, аз намерих моя снимка как съм изглеждал преди да се разболея и се помолих Бог да ме направи да изглеждам по този начин отново.

Насир и Анита – Исус Моят Лечител

Една седмица след изписването ми от болницата, се събудих и видях, че възглавницата ми е покрита с мехури. Трябва да съм ги изтръгнал с нокти в съня си, помислих си аз. Изпълзях от леглото и влязох в банята. Каквото беше започнало на възглавницата ми, сега завърши под душа. Всеки мехур падна от тялото ми!

Вместо да бъда покрит с петна от бяла съединителна тъкан, кожата ми просто бе червена и груба. Аз бавно бях изцелен, връщайки се към нормалното си състояние преди херпес зостер. Когато бях изцелен, аз не само изглеждах нормално, но бях същият както преди да се разболея, с изключение на белезите, които все още имах на гърдите си.

Нито едно от мрачните предсказания на лекарите не се сбъдна. Зрението ми е 20/20. Слухът ми е нормален. Моята реч е ненакърнена. Не съм претърпял мозъчно увреждане.

Моето лечение беше чудно, бързо и пълно. Никога след това не съм страдал от някаква болка или друго усложнение. Не само че имах най-лошия случай на херпес зостер, който някога са лекували в болницата в Торонто, но имах и най-чудотворно възстановяване.

Исус, Бог на християните, се появи в болничната стая на умиращ мюсюлманин, и ме изцели. Но това не е най-голямото чудо, което Той извърши. Трансформацията, която започна в сърцето ми е още по-драматична, от тази на тялото ми.

Слава на Господ за това чудо!

Свидетелството достига до Вас благодарение на Калинка Заркова и Донита

КАК ЕДИН МЮСЮЛМАНИН ОТКРИВА ИСТИНСКИЯ БОГ И ИСУС

Израснах в мюсюлманско семейство. Родителите ми не бяха стриктни мюсюлмани. Но аз станах много, много ревностен мюсюлманин. Дължеше се на силното ми желание да познавам Създателят на този свят. Преди мислех, че името на този създател е Аллах. Защото на това ме научи семейството ми. Затова стриктно спазвах законите на исляма. Никога не ми е минавало през ума, дори за секунда, че ислямът не е истината. Бях 100% сигурен, че трябва да се държа добре, за да отида на небето. В противен случай ме очакваше ада. Обичах много Бог. Аз наистина исках да го познавам и затова започнах да си купувам книги за исляма. Някои мюсюлмани ми казаха, че ако чета Корана отново и отново и отново, или ако ставам по-рано сутрин, за да го чета, това ще ме приближи повече до Бог. Тогава започнах да чета Корана много често. Но мога да кажа, че това никога не ме приближи до Бог. А аз бях толкова гладен за Него. Копнеех да Го познавам и да имам лични взаимоотношения с Него. Това продължи 12 години, докато се уморих и се отказах. Бях разочарован.

Отидох в един хотел и на рецепцията видях една книга. Приближих се и видях, че е Библия. Почувствах силно желание да я прочета. Попитах мъжа на рецепцията, дали може да ми я даде за няколко дена. Той ми отвърна, че ми я подарява. Това ме изненада. След това отидох в стаята си. И започнах да я чета. Четейки я, забелязах, че името Исус блясваше постоянно в нея. На третия ден откакто бях почнал да я чета, открих, че Библията определя Исус като Бог. Това ме ядоса толкова много, че хвърлих Книгата на земята. Мюсюлманите вярват, че Библията е фалшива.

През следващите три години дори не я приближих. Никой не ми говори за Исус. Бяха минали три години, когато моята учителка започна да ми говори за Исус. Тя ми сподели за любовта на Исус. И че Исус е Бог и затова Той може да прости греховете ми, защото Бог е любов. Аз не можех да възприема идеята, че Бог е любов. Защото никога не бях получавал любов от Бога. По скоро аз бях роб на бог, който не искаше нито да ми говори, нито да ми отговори. Дори в мечтите си аз не можех да си представя, че Бог е любов. Това за мен нямаше смисъл.

Една вечер докато говорех с една приятелка на моята учителка, почувствах от дъното на сърцето си желание да се моля на Исус. И я попитах: Как да се моля на Исус? Каза ми, че трябва да кажа: „Исусе, приемам те за Господ на моя живот, приемам Твоята прошка и изповядвам, че Ти си Божият Син.”

Това ме притесни, понеже бях чакал Бог 12 години. Тогава я попитах, дали мога да се помоля на моя роден език. Понеже, когато бях мюсюлманин, трябваше да се моля на арабски. Тя ми отговори, че мога.

Започнах да се моля и бях много честен с Исус. Казах Му: „Исусе, аз не вярвам, че Ти си Божият Син, но ако Ти наистина си Божият Син… тогава те моля да влезеш в сърцето ми.”

„Не вярвам също, че Твоята кръв има някаква сила да прости греховете ми, но ако наистина има сила, то тогава приемам. Ако Ти, Исус, можеш да създадеш връзка между мен… и Бога, Който е създал света… и на Който Ти казваш, че си Син… тогава разбира се, че Те приемам в моето сърце… и ти давам пълен контрол над моя живот.”

От този ден започнах да ходя на църква. Не отивах като християнин, а като мюсюлманин, който е разочарован от Бог. Отивах на църква с разбито сърце. Но в църквата се чувствах много добре. Бях докоснат от Бог. Започнах да плача от радост. И когато отидох за трети път на църква… закъснях и трябваше да седна на първия ред. Пред 5000 души. Но просто не можех да намеря друго свободно място. И това беше мястото, където имах среща с Исус. Пасторът проповядваше, но аз не разбирах нищо, защото не познавах Библията. Стоях си седнал, гледайки наоколо и малко отегчен. Внезапно видях един мъж да върви зад пастор. Започнах да го гледам, впечатли ме. Запитах се, кой е този мъж, и един глас вътре в мен ми каза, че това е Исус. Чух този глас със скептицизъм.

Изведнъж този човек влезе в мен и почувствах огън вътре в мен. Цялото ми тяло сякаш изгаряше. Този огън докосна сърцето ми и започнах да плача.

Моята приятелка ме попита, дали сега вярвам, че Исус е Божият Син? Аз й отвърнах: Не, не го вярвам. А тя ме попита, защо? Отговорих й, че сега вярвам, че Исус е жив и ми се откри, но сега трябва да ме убеди, че е Божият Син.

Изведнъж видях Исус в небето и беше седнал отдясно на Божия престол и започна да излива прекрасния си Дух в мен. Така Исус ме убеди, че Той е Божият Син, без да ми каже нито една дума. Моето сърце знаеше, че е Той.

Тогава казах: О, Боже мой, Той е единствения път! Той е единствения път! Тогава скочих отпред, без някой да ме е канил, коленичих и започнах да хваля Исус. Това беше най-прекрасния момент в моя живот. От този момент получих мир и любов към другите. Несъмнено този мир беше, който изпъкваше в живота ми. Никога преди не съм имал мир. Ако ти нямаш мир, нито радост, ако ти не си сигурен, че си спасен, и ако никога не си получавал любов от Бог, тогава отиди при Исус. Той ще ти даде Мир, Радост и Любов.

Ако търсиш Исус… Той ще се изяви и на теб. Той се открива по различен начин, например чрез сънища. Но резултатът е винаги същият: Любов, Радост и Мир.

Ако умра днес, знам, че Исус ме очаква и когато Го видя ще се хвърля върху Него! Знам, че не е нужно да съм перфектен, за да Го прегърна. Ако Господ ми даде още години живот… знам, че сърцето ми ще е по-чисто. Но никога няма да стана перфектен. Колкото повече изчистваме сърцето си, толкова повече Божията любов се проявява в живота ни. Но ако умра днес, знам, че няма да видя Исус и да Му кажа: „О, Исус, Ти си толкова свят.” Не, но ще се хвърля на раменете Му. Ще скачам, ще танцувам с Него. Защото Исус е най-близкият ми приятел. Може ли един приятел мюсюлманин да мисли да подскача в Божиите ръце?

Знам, че е трудно да се откажем от нашите вярвания, защото сме много свързани със семейството. Всичко, което идва от семейството за нас е лесно. Лесно е, понеже го повтаряме и повтаряме и ни става удобно. Но ако ти нямаш мир, тогава смени вярванията си с Исус. Той ще благослови живота ти. Той ще изпълни живота ти с любов.

ВЯРВАХ В МОХАМЕД

Аз съм циганин и вярвах в Мохамед. Всяка година принасях курбан за дъщеря ми, защото често боледуваше от сърце, но успех нямаше. Жена ми повярва в Господ Исус Христос през 1979 г. и аз се чудех на нейната вяра. Чух, че този Бог може да прави чудеса. Един ден пиех алкохол в един ресторант. Имам три деца и двете дойдоха да ме викат, че на сестричката им й било много лошо. Скочих и още на излизане почувствах, че нещо в сърцето ми взе да се движи като живак надолу нагоре, докато си отида вкъщи. Щом влязох вкъщи, видях дъщеря ми легнала на пода от болки и не даваше никой да се допре до нея. Стреснах се много и казах на жената: “Ако се обърна и повярвам в Исуса, Той ще изцели ли детето?” “Ще се молим заедно и Бог ще ни чуе!” – отвърна тя. Това беше на 31.01.1980 г.

На 02.02.1980 г. Бог ме кръсти със Святия Дух. На 14.06.1980 г. сключих завет с Бога чрез водно кръщение. Почувствах и вярвах, че Бог иска да ме употребява. През 1989 г. бях ръкоположен за дяконско служение. Виждах чудесата на Бог с очите си. Освен дъщеря ми, аз самият бях изцелен от Бога! От 1993 г. съм ръкоположен за проповедник. На 25.07.1997 г. ме ръкоположиха за пастор и продължавам да съм такъв. Проповядвам в Евангелската църква в Ямбол.
Диньо Маринов

МОХАМЕД НЕ МИ ПОМОГНА

Казвам се Айше и съм родена в Крумовград. Бях мюсюлманка. Сега живея в град Кърджали, където съм женена. Имам три деца. Малката ми дъщеря беше на седем години и не можеше да приказва. Приготвихме документите за училището за неми. Предложиха ни училището в Пловдив или в Ивайловград. Аз избрах Ивайловград, защото съм от този край. Тогава беше 8 септември. На 9 и 10 септември 1991 г. дойдоха много хора от всякъде и имаше евангелизации в Кърджали. Те хвалеха Бога по улиците, молеха се и пееха песни. Събраха се в старата църква. Като чух, че Исус Христос изцерява, закарах малкото си дете да се молят за него. Вярващите направиха кръг. Аз бях проста мюсюлманка и не разбирах молитвите им, но те поставиха ръцете си на детето и то веднага падна на земята. Почна да прави гърчове и пяна излизаше от устата му . Уплаших се и си помислих, че детето ми умира. Някои от вярващите казаха, че ням демон излиза от него. По едно време детето се успокои и отвори очите си. Цялото беше в пот. Уплашено го гледах и то като ме видя викна: „Вода, искам вода, майко.” Вода – първата дума, която изговори. Дадохме й вода. Аз не знаех в този момент какво й се случи.

Имам и друга дъщеря, на която левият крак беше по- тънък и  къс и накуцваше. На следващия ден на същото място докарахме и нея. Наджи, един брат от Турция, постави ръка. Аз мислех, че ще й дърпа краката като чакръкчия. Обаче те пак почнаха да се молят. В този момент детето издигна голям глас и крясък и в този момент чух как коляното пукна и кракът се удължи. И в този момент се покаях и извиках: „Господи Исусе, Ти Си истинският Аллах. Заради Теб давам душата си. Господи, тук  намерих истинския Аллах, защото изцели и двете ми деца. От сега нататък давам живота си на теб. От сега нататък каквото искат, това да ме правят хората. Ако искат да ме мерят с камъни, но няма да оставя Твоя път.”  И така и стана.

След две седмици  всички комшии и всички мюсюлмани бяха против мен, че съм дала вярата на Исус Христос. Започнаха да ме обвиняват, че заради пари съм дала вярата си. Виждаха, че децата ми са изцерени. Комшийката събираше камъни и караше децата да ме мерят. Аз отивам на работа и те ме гонят с камъни. И ме плюеха, че от мюсюлманска съм минала на християнска вяра. Бог не допусна дори едно камъче да ме удари. Говорили на бабата, но тя им отговорила, че където искам там ще вярвам. После казаха и на полицията за мен. Тогава нямаше Библии, но аз исках да се кланям на Бога истински. Казвах на хората: ”Исус Христос е истинският Аллах, елате! Двете ми деца са изцерени от Него. Мохамед не ми помогна.”

Един от нашите комшии каза на МВР-то, че аз съм бунтувала хората и съм ги карала да приемат християнската вяра. И дойдоха от МВР-то и ме закараха в участъка. Кой можеше да ме спре. Святият Дух работеше. Започнах да хваля Бога пред полицаите. „Ако искате, убийте ме, но Исус Христос е истинският Аллах. Той ми изцери децата. Каквото искате направете с мен. Ако искате ще ви покажа документите. Детето ми беше нямо, другото ми дете беше инвалид. Господ ги изцери. Защо не ги изцери Мохамед? Колко години служех на Мохамед, пет пъти на ден се кланях на него, защото дядо ми беше имам и погребваше мъртвите от мюсюлманите. Аз от дете се покланях на Мохамед.”

И така, полицаят започна да плачи, като слушаше моето свидетелство. Попита: „Кой докара тая жена? Виждате ли какво Бог направи за тая жена?”

Моите роднини не ме искаха, че съм напуснала мюсюлманството и съм минала към християнството и не ме пускаха на село. Всички бяха против мен, защото съм ги излагала, а  дядо ми е бил ходжа.

Мъжът ми беше постоянно пиян. Биеше ме, колеше ме, защото в кръчмата казвали – жена ти даде вярата си. Като переше пералната, той буташе главата ми вътре в нея. Но слава на Бога, нищо не ставаше. Господ ме пазеше и мъжът ми виждаше как стават чудеса.

И така, дойде моментът, когато мъжът ми се покая и много бързо се промени. Комшиите започнаха да се учудват. И моите роднини в Крумовград повярваха. Продължавам да работя с турците и помаците в този край. Много болни хора Исус изцери. И сега обикаляме четири села. Там подготвяме работници за Бога. Учим ги с мъжа ми. Сега във всяко село има лидер, които се грижат за съседните села.
Айше Мурадова, Кърджали

АЗ БЯХ ХОДЖА

Как Юсеин намира истинския Бог

Казвам се Юсеин. От дете бях посветен на исляма. Спечелих първо място в международна надпревара по изучаване на Коран. Знаех го от кора до кора наизуст. Наградата ми беше да отида на обучение в най-големите джамии на света – “ал-Харам” в Мека и “ал-Мунауара” в Медина, Саудитска Арабия. Там прекарах 5 години от живота си. Когато се върнах отново в Хасково, вече бях ходжа.

През това време майка ми имаше сериозни проблеми. Беше епилептичка. Получаваше тежки припадъци. Когато си тръгвах за България взех за нея “изцелителна вода” от Мека, с надеждата да й помогне. Нищо не се случи… Използвах контактите си с влиятелни хора от мюсюлманския свят и успях да доведа при нея известни ходжи от Саудитска Арабия, за да се молят за изцеление. Отново нищо…

Един ден някой казал на майка ми за Исус и я поканил на църква. Аз полудях. Казах й никъде да не ходи. Та нали аз бях ходжа! Ако някой трябваше да се моли за нея, това бях аз. По-късно разбрах, че майка, заедно с двете ми сестри, тайничко са отишли в християнска църква. Там имало един мисионер, който от вратата й казал: “Заповядай, жено, тебе чакаме.” Още на първото богослужение майка ми повярвала в Исус и получи пълно изцеление. По-късно разбрах за това и реших да ги проследя. Пред църквата ме срещна мой приятел и ме покани да вляза вътре. Аз отказах, понеже имах голямо самочувствие. Стоях отвън, но слушах. Нищо не усетих, но нещо явно ме докосна. Реших от време на време да ходя и да слушам.

Въпреки, че видях какво се случи с майка ми – не повярвах. По-късно обаче ми се роди дете, което също имаше тежък здравословен проблем. Бях много изплашен. Трябваше да търся помощ, но не знаех вече откъде. Трябваше да призная, че Aллах не помогна на майка ми, Мохамед също. Чувствах годините, прекарани в исляма като напразни.

В същото време станах свидетел как Исус тотално промени, не само здравето на майка ми, но и целия живот на хората около мен. Казах си: Ще Го потърся! От тогава насам не съм същият. Бог ме промени напълно, излекува детето ми и сега съм мисионер за Евангелието, заедно с екип от още бивши мюсюлмани от нашата църква. Бог използва познанията ми от Корана, за да мога да помагам и на други да намират Пътят, Истината и Живота.

Исус му казва: Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене (Йоан 14:16).

БОГ НА РАБОТА В ЙЕМЕН

По пътя си към Галилея, край кладенец, близо до един самарийски град Сихар, Исус срещнал една жена и тази среща, определена от Бога, променила живота й завинаги. Библията не споменава какво се е случило с нея след тази среща, но ми се иска да вярвам, че един ден, със същата тази жена, ще седим заедно на Господната сватбена трапеза.

Подобно на Исус, неведнъж Бог прави така, че определени от Него хора да прекосят пътя ни и ние на тях или те на нас да послужат по важен за Бога начин, за да се осъществи съвършената Му воля в живота на всеки един от нас.

Малко преди да замина за Йемен, един брат в Господа ми подаде листче, на което бе изписано Йоан 4:1-42. Той спомена, че когато се молил за мен, този пасаж изплувал в съзнанието му. Във връзка с това искам да ви разкажа една кратка история, чийто край ще научим, когато един ден отидем при Господа. Тази история обаче отразява борбите и страховете на мюсюлманите в ислямските страни, които искрено търсят истината за Бога, но винаги са изправени пред дилемата да продължат да живеят с измамата или да рискуват живота си за истината, нещо което е толкова далечно и непонятно за нас, европейските християни, поне за сега.

Историята е за една млада, образована, красива арабска жена (без преувеличение). За арабите тези качества са като проклетия, а не благословение, когато са притежавани от жена. Тя израства в едно средно статистическо арабско семейство, в столицата. Още от самото начало на запознанството ни забелязах, че тя е различна от другите – опитваше се да мисли самостоятелно, а това не е позволено в Исляма. В началото беше много резервирана и предпазлива спрямо мен. Подобно на много други мюсюлмани, идеята й за християните беше изключително изкривена. Неусетно и за двете ни, познанството ни се превърна в едно много истинско и красиво приятелство.

Един ден тя дойде при мен, за да ми каже, че се виждаме за последен път, тъй като семейството й е разбрало за приятелството ни и го забранява само поради това, че съм християнка. Натъжих се много, но нямах голям избор и се примирих със ситуацията. Не след дълго обаче, тя ме потърси отново, макар и тайно от семейството си. Тя не можеше да си обясни това странно привличане към мен, но вярвам, че Божият Дух е този, който я привличаше към Бога неудържимо чрез връзките на любовта Си (Осия 11:4а).

Тя ми помагаше да се уча да чета на арабски език, като използвахме Библията ми за учебник, а това ни предразполагаше за много интересни дискусии относно вярата. Осъзнавах, че тя ме наблюдава и анализира постоянно. Вярвам, че не аз, а Този, който живее в мен, я впечатли. Покрай мен тя се запозна и с други посветени християнки, които също й предложиха приятелството си.

Един ден тя ме помоли да я заведа на църква. Моят отказ бе едно от най-трудните неща, които бях правила в живота си. Така ми се искаше да можех да я заведа сред събранието на Бога, но не можех, защото знаех по-добре от йеменската си приятелка, че ако го направя, има опасност тя да бъде арестувана, аз да бъда екстрадирана, а църквата затворена. Тя не повтори молбата си повече.

Подготвяйки се да се завърна в България, в сърцето ми се породи голямо желание да подаря арабската си Библия на тази моя скъпа приятелка, като най-ценен подарък. Споделих го с човека, който отговаряше за мен в страната, а той ме посъветва да бъда сигурна в това, което чувствам и вярвам, че трябва да направя, след като се допитам до Бога. Той ме предупреди за риска, който поемам, ако го направя в случай на шпионаж, както за себе си, така и за другите християни там. Ако някой откриеше Библията в приятелката ми, тя също можеше да пострада сериозно. След много вътрешни борби и молитви, накрая убеждението ми се потвърди.

При последната ни среща, докато се сбогувахме с йеменската ми приятелка, аз извадих арабската си Библия и й я подадох. Предложих й своята свята книга, като скъпоценен подарък, а тя я грабна от ръцете ми, прегърна я и каза, че я иска много.

След като се завърнах в България тя ми писа за около две години, след което неочаквано спря. Направих много опити да се свържа отново с нея, но те останаха безуспешни. Вчера получих имейл от наша обща позната, тя също е изгубила всякакъв контакт с нея. Но и тя, подобно на мен, останала малко изненадана, че след големия й интерес към евангелието се е оттеглила изведнъж от всякакви контакти с християни. Нашата обща позната предполага, че просто се е изплашила от цената, която се очаква от нея да плати, ако се отзове на Христовият призив. Въпреки всичко и двете се надяваме и се доверяваме на Бога, че Той ще продължи делото си в тази млада жена и искрено се надяваме, че един ден тя ще стои сред йеменското събрание от светии пред трона на Бога.

Това е историята на една млада йеменска жена, търсеща истината за Бога. Моля, подкрепете я в молитва, когато Духът ви напомни за нея!

Когато хората говорят за Йемен, те си мислят само за вероятната земя на Савската царица, строг ислям, за жени покрити от горе до долу с черни балта и фереджета, за бащата на Осама Бен Ладен, за терористични лагери на ислямски фундаменталисти, за терористични актове и т. н. Това обаче е само част от истината за Йемен. Тя включва и арабите, които ни предложиха закрилата си, когато всички останали от народа им ни искаха мъртви или вън от страната. Истината за Йемен обгръща и съседната на дома ни къща, където живееха две момичета от едно голямо арабско семейство, което живееше и работеше там. Едното, по-малкото, оставяше играта си на улицата пред къщата, и винаги ме поздравяваше по обичайния за Йемен начин, като целуваше ръката ми, а дванадесет годишната й сестричка бе продадена от баща им на много по-възрастен от нея мъж за булка (при узнаването на което тя се поболя сериозно).

С умиление си спомням и за специалните грижи, които полагаха за мен хората в хранителните магазини, в които редовно пазарувах. Понякога те ми даваха по някой шоколад към покупките за подарък и ми предлагаха най-доброто от плодовете и зеленчуците си, като ми предлагаха и някое от момчетата, работещи при тях, да ми ги отнесат до вкъщи.

Липсват ми шумните им и колоритни сватби, при които мъжете празнуваха отделени от жените. Жените обличаха новите си пищни рокли, правеха си сложни прически, окичваха се целите в злато (нещо, което се счита за знак на съпружеска любов) и се втурваха в красивите си танци до забрава. Очароваше ме тяхната простосърдечност и бълбукаща радост. В Йемен дори и начинът, по който си обичан от хората, е специален. Понякога с тъга се питах, какъв ли щеше да бъде народът на Йемен, ако не исляма, а Христос им бе предложен пръв, но оставам без отговор.

Един наш брат ми разказа веднъж, как споделил евангелието с един местен младеж. Той бил толкова докоснат и развълнуван, че попитал нашия брат дали има много хора в така наричания християнски свят, които знаят за тази добра вест на евангелието. Когато християнинът отговорил положително, арабският младеж възкликнал: “Защо са си мълчали досега?” Оставям и вас с този въпрос? Защо сме си мълчали досега? Една френска поговорка казва, че Бог често ни посещава, но ние не винаги сме си у дома.” Дали защото Бог ви е призовал да отидете, но вие сте избрали да останете. Дали защото Бог ви е призовал да отделите от финансите си, за да подкрепите някой друг да отиде, но вие сте решили с поверените ви от Бога финанси да си купите нова кола. Дали защото Бог очаква от вас да подкрепите някой друг, който е отишъл, в молитва, а вие сте решили, че има по-важни неща от това. Открийте отговора за себе си и бъдете верни на Господа, както Той е верен към вас във всичко!

От една Господна дъщеря

ИСТОРИЯТА НА ГЮЛШАН ЕСТИР

Преразказана от Телма Сангстер

Срещата на една бивша мюсюлманка, болна и парализирана на легло, с Исус; нейното изцеление, промяната в живота й и нейното посвещение на делото на благовестието за нашия Спасител и Изцелител Исус Христос.

– Не е честно аз, саката и безполезна, да съм жива, а той да е мъртъв – мислех си аз. – Боже, не мога да живея така вероятно още тридесет години. Моля Те, вземи ме при татко.
Защо Бог беше толкова далеч и така мълчалив? Може би предците ми са направили голям грях. Може би Бог искаше да види в мен повече търпение… да, но аз бях търпелива и въпреки това все още бях болна. Ако Той не ми помогне, щях да намеря друг начин да се освободя от немощното си тяло. Но как? Да се обеся? С единствената ми ръка би било невъзможно. Да се отровя? От къде да намеря отрова? Ако можех да намеря нож или ножици… бяха заключени. Тези мисли бяха заменени от друга:- Никога няма да бъдеш в Рая с татко и мама, ако сложиш край на живота си.
Като член на фамилия Саид имах правото да вляза в Рая дори и ако не успеех да спазя петте стълба на исляма, но самоубийството щеше да ми отнеме това право. Тогава сигурно никога няма да бъда изцелена. Сърцето ми се сви и от очите ми потекоха сълзи. Точно тогава в своята безпомощност започнах да говоря на Бог, наистина да Му говоря – не като мюсюлманин, който използва заучени молитви и се обръща към Бога като през дълбока пропаст. Подтикната от огромната празнота вътре в мен, се молех, сякаш говорех на Един, Който знае нуждите ми и обстоятелствата, в които се намирах.
– Искам да умра – повтарях аз. – Не искам да живея повече и това е последната ми дума.
Не мога да обясня как, но съм сигурна, че думите ми биваха чути. Сякаш се вдигна някаква завеса, която ме делеше от източника на мир. Увих се добре в шала си, за да не ми е студено, и продължих да се моля още:
– Но какъв ужасен грях съм сторила, че си ме оставил да живея по този начин? – проплаках аз. – Още когато съм се родила, майка ми е починала, след това си ме направил инвалид, а сега взе и баща ми. Кажи ми, защо си ме наказал така жестоко?
Тишината беше толкова дълбока, че чувах как бие сърцето ми.
– Няма да те оставя да умреш, ще опазя живота ти!
Беше тих, нежен глас, подобен на полъх, който мина над мен. Сигурна съм, че чух глас, че той говореше на този език и че с него дойде нова свобода да се обръщам към Бога, най-висшето Същество, който дотогава с нищо не ми беше показал, че знае за съществуването ми.
– Какъв е смисълът да ме опазиш жива? – попитах. – Парализирана съм. Докато татко беше жив, споделях всичко с него. Сега всяка минута ми се струва като сто години. Отне баща ми и ме остави без надежда, без причина да живея.
Отново чух гласа, звучен и тих:
– Кой отвори очите на слепите, кой изцели болните, кой освободи прокажените и кой възкреси мъртвите? Аз съм Исус, син на Мария. Прочети за мен в Корана.
Не знам колко дълго продължи разговорът – 5 минути, половин час…
Вечерта, когато всички утихнаха, отворих зелената копринена подвързия и извадих Корана на урду. За момент задържах книгата в ръка. Много исках отново да чуя гласа, който ме уверяваше, че молитвите ми са чути и има надежда за изцеление. Инстинктивно разбирах, че за да го чуя отново, трябва да го послушам и да чета. И така, изпълнена с любопитство и тъга и без ни най-малка представа колко важно нещо правех, казах: “Бисмиллах”, отворих книгата и започнах да чета:
“Ангелите рекоха: “О, Мариам! Аллах те благовества за Слово от Него. Името му е Месията Иса, синът на Мариам, знатен в земния живот и в отвъдния, и е от приближените на Аллах. И той ще говори на хората още в люлката, и като възмъжее, ще бъде от праведниците.” (сура 54-55).
– О, Исусе, сине на Мария, в свещения Коран се казва, че си възкресявал мъртви, изцелявал си прокажени и си вършил чудеса. Изцели и мен!
Когато се молех с тази молитва, вярата ми се усилваше. Странно, но през всичките години, докато отправях мюсюлмански молитви, не се почувствах сигурна, че ще бъда изцелена. Взимах броеницата, която донесох от Мекка, започвах с Бисмиллах всяка молитва, а в края добавях: “О, Исусе, Сине на Мария, изцели ме!” Постепенно молитвата ми се променяше, докато накрая казвах: “О, Исусе, Сине на Мария, изцели ме!” Колкото повече се молех, толкова повече ме привличаше тази неясна, второстепенна личност в свещения Коран, притежаваща власт, за която дори Мохамед не е претендирал. Къде пишеше, че Мохамед е изцелявал болни и е възкресявал мъртви?
– Само ако можех да говоря с някого – въздишах аз, но нямаше с кого. Затова продължих да се моля на пророка Исус, очаквайки да разбера повече.
Една сутрин, както обикновено, ме събудиха в 3 часа. Седях в леглото и четях стиховете, запечатали се вече в сърцето ми. Четях думите, а сърцето ми се молеше: “О, Исусе, Сине на Мария, изцели ме!” Изведнъж спрях и на висок глас изговорих мисълта, която напираше в ума ми:
– Вече толкова дълго се моля, а още съм парализирана.
Чух как някой бавно стана от леглото, за да приготви водата за ритуалното умиване преди сутрешната молитва. След малко леля щеше да дойде да ме види. Съзнавах всичко това, но мислите ми бяха изцяло съсредоточени върху моя проблем. Защо не получавах изцеление, въпреки че се молех вече три години?
– Виж, Ти си жив и Си на небето, а в свещения Коран пише, че Си изцелявал хора. Можеш да изцелиш и мен, а аз все още съм парализирана.
Защо нямаше отговор, а само тази каменна тишина като подигравка на молитвите ми?
Произнесох отново името Му и с отчаяние Го помолих да облекчи състоянието ми. Пак нямаше отговор. Тогава извиках, разтреперана от болка:
– Ако можеш, изцели ме – ако не, кажи ми.
Нямах сили да продължавам така. Трудно ми е да опиша с думи какво се случи после. Цялата стая се изпълни със светлина. В началото си помислих, че е от нощната лампа до леглото. Ала видях нейната едва мъждукаща светлина. Може би изгревът? Беше прекалено рано за него. Светлината ставаше все по-ярка; накрая стана по-светло от ден. Покрих се с шала. Много се уплаших.
После ми хрумна, че може градинарят да е включил външните лампи, за да освети дърветата. Правеше го понякога, за да опази зрелите мангови плодове от крадци или да полее на прохлада.
Надникнах изпод шала. Вратите бяха плътно затворени, прозорците – закрити с пердета и капаци. Различих фигури в дълги роби, застанали в средата на светлината на няколко крачки от леглото ми. Имаше дванадесет фигури в редица, а фигурата в средата, тринадесетата, беше по-голяма и по-светла от останалите.
– О, Боже! – извиках аз и пот изби по челото ми. Наведох глава и се помолих:
– О, Боже, кои са тези хора и как влязоха тук през затворените прозорци и врати?
Изведнъж чух глас:
– Стани. Това е пътят, който търсеше. Аз съм Исус, Синът на Мария, Комуто се молеше. Сега стоя пред теб. Стани и ела при Мен!
Започнах да плача.
– О, Исусе, саката съм. Не мога да стана.
Той каза:
– Стани и ела при Мен! Аз съм Исус.
Докато се двоумях, Той повтори същите думи. Продължавах да се съмнявам и Той каза за трети път:
– Стани!
Аз, Гюлшан Фатима, парализирана и прикована на легло в продължение на деветнадесет години, почувствах как в замъртвелите ми крайници потича нова сила. Стъпих на пода и се изправих. Направих няколко крачки и паднах в подножието на видението. Къпех се в пречиста светлина, а тя грееше като слънцето и луната, взети заедно. Светлината освети сърцето и ума ми и в този момент много неща ми станаха ясни.
Исус постави ръка на главата ми и аз видях в нея дупка, през която върху дрехите ми се спускаше лъч светлина и правеше зелената ми рокля да изглежда бяла.
Той каза:
– Аз съм Исус. Аз съм Емануил. Аз съм Пътят, Истината и Животът. Жив съм и идвам скоро. От днес ти си Мой свидетел. Това, което видя с очите си, предай го на Моя народ. Народът Ми е твоят народ. Остани вярна и им предай това.
Исус каза:
– Сега пази тази дреха и тялото си неопетнени. Където и да отидеш, ще бъда с теб. От днес ще се молиш така: “Отче наш, Който Си на небесата, да се свети името Ти. Да дойде царството Ти, да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята. Хлябът наш насъщни дай ни го нам днес и прости ни дълговете наши, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия, защото е Твое царството и силата, и славата во веки веков. Амин.”
Накара ме да повторя молитвата и тя влезе дълбоко в сърцето и ума ми. Съдържаше едновременно красива простота и дълбочина и много се различаваше от молитвите, които бях учила от малка. В нея Бог се нарича “Отец” – това име се запечата в сърцето ми и изпълни празнотата в него.
Исках да остана там, в нозете на Исус, да се моля и да изговарям новото име на Бог – “Отче наш”… но Исус имаше да ми каже и друго:
– Чети в Корана, Аз съм жив и идвам скоро.
Това го бях учила и затова вярата ми в чутото порасна.
Исус каза още много неща. Изпълних се с радост. Не мога да я опиша.
Погледнах ръката и крака си. По тях имаше плът. Ръката ми не беше съвършена, но въпреки това имаше сила, не беше вече суха и закърняла.
– Защо не я направиш съвсем невредима? – попитах аз.
Получих любящ отговор:
– Искам да бъдеш мой свидетел.
Фигурите се издигнаха нагоре и изчезнаха. Исках Исус да остане още малко и извиках натъжена. После светлината си отиде и се озовах сама в средата на стаята, облечена в бяла дреха, с натежали от ослепителната светлина очи. Сега дори нощната лампа ги дразнеше и клепачите ми тежко се спускаха върху тях. Слепешком се приближих към шкафа до стената. В едно чекмедже намерих слънчеви очила – носех ги в градината. Сложих ги и вече спокойно можех да отворя очи.
Внимателно затворих чекмеджето, обърнах се и огледах стаята. Изглеждаше, както когато се събудих. Часовникът продължаваше да тиктака на масичката до леглото; показваше почти 4 часа. Вратата беше плътно затворена; на прозорците висяха пердетата, пуснати докрай. И въпреки всичко очевидно не си бях въобразила случката, защото имах доказателство в тялото си. Направих няколко стъпки и още няколко. Ходех от стена до стена, напред-назад, напред-назад. Крайниците на парализираната половина от тялото ми бяха несъмнено здрави. О, каква радост изпитвах!

СИН НА ПАЛЕСТИНСКИ ТЕРОРИСТ – ПОСЛЕДОВАТЕЛ НА ХРИСТОС

29 Март 2010 г.

Палестинецът Мосаб Хасан Юсеф има защо да се страхува за живота си. Неговото провинение е, че е станал християнин, загърбил е мюсюлманската вяра и отгоре на всичко шпионира за Израел. Но Юсеф, който днес живее в Сан Диего, Калифорния, е нещо повече от обикновен вероотстъпник – баща му е член на палестинската ислямистка групировка „Хамас“.

По време на ареста си в Израел 32-годишният сега Юсеф бил привлечен от тайните служби като шпионин. По време на втория си престой в Палестина агентът Юсеф, подвизаващ се под кодовото име Зеленият принц, успял да се добере до повече от 2000 сведения, съдържащи свръхсекретна информация. Той съдействал на израелските тайни служби да предотвратят десетки самоубийствени атентати, както и да заловят едни от най-високопоставените палестински лидери, съобщава израелският вестник „Хаарец“. Самият Юсеф определя като невъзможна идеята за мир между „Хамас” и Израел.

„Хамас” не биха си позволили наивността да сключат мир с Израел. Този ход би бил в противоречие с нещата, които Аллах им казва. Мирът с невярващи е невъзможен, това е само едно временно примирие и никой не го знае по-добре от мен – подчертава палестинският християнин. – „Хамас“ носят отговорност за смъртта на палестинците, а не евреите. Палестинците ли? Та те не се колебаят, когато трябва да изколят богомолците в джамия или да хвърлят хора от 15-ия етаж на някоя сграда, както всъщност го правят и по време на атентатите в Газа. Твърдя най-категорично, че израелците се безпокоят за своите палестински съседи далече повече, отколкото членовете на „Хамас“ или „Фатах“, изтъква Юсеф.

Когато преди 9 години тогавашният палестински мюсюлманин Мосаб Хасан Юсеф се запознал случайно с британски мисионер, веднага се почувствал привлечен от християнската вяра и тайно започнал да изучава Библията. С решението си да обърне гръб на родния си град Рамала и на исляма Юсеф изложил на опасност не само собствения си живот – той трябвало да напусне майка си и седемте си сестри, което превърнало дните им оттук нататък в непрекъснато изпитание.

„Майка ми плаче всеки път, когато й се обадя“, разказва Юсеф. Баща му, Шейх Хасан Юсеф, не знаел нищо за конспиративната дейност на сина си.

„Баща ми беше в затвора, когато го уведомих за решението си. Това беше най-лошата новина в живота му“, спомня си Юсеф. Той разкрива, че палестински духовници подтикват баща му да лиши от наследство своя „син предател“ и да го опозори.

„Това би помогнало на терористите да ме убият“, смята младият мъж. Той е решен да издигне гласа си срещу насилието въпреки смъртните заплахи на ислямистите.

„За мен най-важната християнска заповед е „Обичай враговете си“. Те могат да погубят живота ми, но не могат да убият онова, в което вярвам“, убеден е Юсеф.

Книгата на Мосаб Хасан Юсуф Син на Хамас е завладяващ разказ за терор, предателство, политически интриги и невероятни решения.

Мосаб Хасан Юсуф е изключителен млад човек с необикновена история. Той се ражда в Палестина, на окупираната от Израел територия Западен бряг. Баща му е един от най-влиятелните лидери на военизираната организация Хамас. Мосаб Хасан Юсуф израства в ислямско семейство със строги традиции.

Преди години бяга от Рамала, където е семейството му и намира подслон в общежитие в САЩ. Тази книга разказва как протича животът му досега – един завладяващ разказ, без значение дали сте съгласни с гледната точка, от която описва своята история.

“Аз вярвам, че всички стени, които ислямът е издигнал през последните 1400 години, вече се сриват. Ислямистите не признават това. Стените се издигат от страх да не загубят неграмотните си последователи.

Относно най-важните въпроси на живота ислямът не дава отговори и избягва разискването им. Като малък бях прекалено любопитен и въпросите, които задавах объркваха близките ми.” – М.Х.Ю, из интервю, което дава на Джонатан Хънт за Фокснюз.

ИСУС В ДНЕШНА ПАЛЕСТИНА

Доколко Арафат е познавал Исус?

Арафат е мъртъв. Почина на 11-ти ноември 2004 г. Къде ли е сега? Дали е познавал евангелието на Христос? “Неведнъж съм имал възможността да се срещна с Арафат и да му обяснявам евангелието” – казва брат Андрю, известният контрабандист на Библии, евангелизатор и основател на Мисия “Отворени врати”. Андрю подарил на Арафат Библия по повод първия рожден ден на дъщеря му и получил разрешение да отвори магазин за Библии на палестинска земя. Стотици мюсюлмански фундаменталисти, които днес лично се познават с брат Андрю, са си купили от магазина Библия или видеокасета с филма “Исус”. Как е възможно?

Исус обича терористите

В последната си книга “Силата на светлината: Вълнуващ разказ за църквата, намираща се в центъра на средноизточния конфликт”, която е написал заедно с Ал Янсен, брат Андрю описва подробно как Бог му е отворил врати да стигне чак до Арафат. Янсен и брат Андрю подчертават, че чрез любовта на Исус е възможно да докоснеш сърцето на всеки, пък бил той и терорист от групировката “Хамас”. “Понякога се съмнявам, че християните действително вярват в това – казва Янсен. – Казваме, че Бог обича целия свят, но когато чуем, че някоя терористична организация е извършила престъпление, веднага скачаме: “Тези заслужават смъртно наказание!” Представяме си някакъв безименен “враг”, но не и човешко същество, което може би отчаяно се нуждае от отговори.”

Терорист, изучаващ Библията

“Очите ми се отвориха, когато се заговорих с човека, който по-късно ни свърза с “Ислямски джихад” – спомня си Янсен. – Той каза: “Прекарах 15 години в затвора и прочетох и Библията, и Корана. После реших да стана посветен мюсюлманин.” Той ми зададе няколко много конкретни въпроса относно Стария Завет – например за съсипването на юдеите в книгата на Захария. Питаше ме за пророчествата и изведнъж си помислих: “Чакай малко! В момента съм с представител на “Ислямски джихад” и му обяснявам Библията, говорим за Захария, за който половината християни, които познавам, не са и чували!” Тогава осъзнах, че Бог работи в живота на този човек. Брат Андрю му даде арабско издание на своята автобиография “Божият контрабандист”. На следващия ден човекът беше я преполовил и попита: “Имате ли и други книги? Донесете ми всичко, което може!”

Там, където другите не смеят да отидат

“Ако никой не отиде да каже на терористите за Исус, как ще чуят?” – казва брат Андрю, който обича да отива там, където никой друг не иска. За себе си той казва: “Щом аз – обикновен датчанин без пълно средно образование – мога да имам такова служение, значи всеки може!” През 1992 г. 415 членове на “Хамас” са депортирани от Израел и настанени в планински лагер в Южна Либия. Андрю ги посещава, за да види как са. “Бяха хора като всички останали. По време на посещенията ни успяхме да създадем трайни връзки с тях и аз можах да говоря със стотици хамаски терористи за евангелието.” Вероятно той е единственият евангелски християнин, който е говорил за християнството в Ислямския университет в Газа, и то по покана на лидера на “Хамас”. “Ние не сме отговорни за начина, по който тези хора ще отвърнат на нашето послание, но поне успяхме да им кажем благата вест. Днес Палестинското библейско дружество и Израелското библейско дружество вършат чудесна работа сред палестинците” – казва Янсен.

Християнството съществува в Святата земя от 2000 години. През 1948 г., когато е създадена държавата Израел, 15% от арабското население са християни. Много от тях са бизнесмени и с настъпването на конфликтните времена голяма част от тях бягат в САЩ и Европа. Така броят на християните значително намалява – до 2% от палестинското население. Брат Андрю обобщава: “По моя преценка в Израел има около 7 000 християни, а вярващите палестинци са около 70 000, т. е. десет пъти повече. Това може да изненада много хора, които не осъзнават колко много от палестинците са християни. И в двата народа християните са малцинство, намиращо се в центъра на конфликта. Бихме искали повече части на Христовото тяло да знаят за проблемите на тази част от Тялото.”
Източник: Open Doors, www.opendoors.org
Превод: Росица Петрова

КАКВО МОХАМЕД НЕ БЕ СПОСОБЕН ДА НАПРАВИ

В началото на 50-те години бях пастор на църква, която спонсорираше един мисионер в Индия. Плащахме му заплата и той прекара там 30 дълги години. Един ден обаче, той ми каза, че е живял 30 години в Индия, но все още не е видял и един мохамеданин да се новороди. Отказах да го подкрепям. Казах си: Що за вложение правя? Ние инвестираме пари и подкрепяме този човек в Индия, за да проповядва Евангелието, а дори и една душа не е била спасена. Време е да пренаредим приоритетите си. Тогава заминах за Индия, за да се запозная с тамошната ситуация. За първи път посетих Индия през 1956 г. и тогава проповядвах на 50 000 души. Обиколих всички пазари. Видях просяци, видях слепи, видях и такива, които не могат да ходят. Не бях виждал толкова много болни хора. Индия е сред най-бедните страни в света. В нея живеят много хора без дом и без средства. Вложихме хиляди долари в строежа на едно здание, което да предпазва хората от горещото слънце, така че да могат там да чуят Евангелието. На откриването бях много развълнуван.

Проповядвах в продължение на два часа и моят преводач превеждаше два часа – общо четири часа. Хората искаха да продължавам, но когато направих призив за покаяние, истински се разочаровах.
Проповядвах на петдесет хиляди, но дори и един човек не дойде да приеме Исус.

Спомних си за мисионера и казах: “О, Господи!” Знаех, че Бог ни е призовал не само да проповядваме Словото Му. Той ни е призовал да демонстрираме Евангелието.

Въпреки че никой не дойде да приеме Исус и хората очевидно бяха готови за закриване на службата, аз си казах: “Все още не съм свършил. Бог казва, че знамения следват Словото Му. Направих това, което Бог ме е призовал да правя. Сега ще Му позволя да направи това, което Той обеща, че ще направи.” Поканих трима души от публиката да дойдат напред – те бяха просяци. Познавах ги. Единият беше слепец, а другият беше глухоням. Третата бе саката жена, която никога през живота си не е могла да върви изправена. Тя вървеше хоризонтално по земята, като се подпираше на петите и дланите на ръцете си. Имаше заболяване, което не й позволяваше да върви изправена. Петдесет хиляди души наблюдаваха. Най-напред положих ръце на сляпата жена. Казах: “В името на Исус, заповядвам на тези слепи очи да прогледнат!” Бог мигновено отвори очите й, тя се втурна в публиката, като викаше: “Аз виждам! Аз виждам!” Отидох при глухонемия. Пъхнах пръстите си в ушите му, а палецът си поставих върху неговия език. Казах: “В името на Исус, заповядвам на този глухоням дух да напусне.” Духът моментално излезе и само за няколко минути човекът проговори на английски. Той не познаваше собствения си език. До този момент той беше глухоням, но Бог отвори ушите му и развърза езика му. Дойде време да се моля и за сакатата жена. Казах: “Сега ще положа ръце на тази жена в името на Мохамед. Ще му дам същото време, за да извърши изцелението.” Преводачът не искаше да преведе това изказване. “Ще правите това, което аз ви кажа, мистър. Вие сте мой преводач, аз съм човек на Бога.”

Никой от присъстващите не очакваше тя да се изправи, защото всички знаеха, че Мохамед е мъртъв. Казах им: “Това е разликата между бога, на който вие служите и Бога, на Който аз служа. Не съм дошъл тук да събарям вашия бог, дошъл съм да издигна моя. Вие посещавате гробницата на вашия бог, а аз на моя, но гробницата на моя Бог е празна, защото Той вече не е там. Това е разликата между гробниците. Дошъл съм тук, за да ви кажа, че моят Исус не е мъртъв. Той е жив и Той е същият днес, какъвто беше и вчера.” Положих ръце на жената в името на Мохамед и казах: “Стани и ходи в името на Мохамед.”

По-късно някой ме попита какво щях да направя, ако тя беше станала. Предполагам, че тогава щях да сменя вярата си. Но тя не стана. Така че, аз казах: “Сега ще използвам името, което е над всяко друго име, името на Исус – Агнето, което беше заклано за света. Исус умря за хората в Индия и в целия свят.” Тази жена 58 години не е могла да направи дори и една стъпка изправена. Положих й ръце в името на Исус от Назарет и казах: “В името на Исуса, стани и ходи!” Тя се изправи и започна да върви за първи път в живота си, защото Исус Христос е Бог! Знаете ли какво се случи? Хората започнаха да скачат от дърветата и една тълпа се втурна към мен. Скочих зад моя преводач. Помислих си, че искат да ме линчуват и изгонят от страната си. Не бях виждал такава тълпа от хора. Те с всичка сила крещяха нещо. Попитах преводача си: “Какво казват те?” Той отвърна: “Те викат: Исус е жив. Исус Христос е Бог! Те идват напред, за да се спасят.” Колко вълнуващо! Нито един не дойде, докато проповядвах, а дойдоха тогава, когато видяха Евангелието да се потвърждава.

Бог е призовал Църквата да демонстрира Неговата сила. Не сте ли щастливи, че днес Той е жив? “Така Филип слезе в град Самария и им проповядваше Христос. И народът единодушно внимаваше на това, което Филип им говореше, като слушаха всички и виждаха знаменията, които вършеше” (Деяния 8:5-6).

“ВРАГ № 1” НА ИСЛЯМА

Реймънд Ибрахим

Както вече е известно на читателите на Православие.БГ, коптският свещеник Закария Ботрос – наречен “Враг № 1” на исляма от арабския вестник “Ал Инсан ал Джадид” – предизвиква вълнение из ислямския свят.

Заедно с други мисионери – предимно бивши мюсюлмани, приели християнството – той често се появява по арабския канал “Ал Хаят” (“Телевизия Живот”), където повдига спорни въпроси от богословско естество – без да бъде ограничаван от цензурата, наложена от ислямските власти или самоналожена поради страх от репресии. Коментарите на Ботрос върху малко известни, но смущаващи аспекти на ислямския закон и предание са станали трън в очите на ислямските водачи из целия Близък изток.

О. Закария Ботрос е необичайна фигура на екрана: облечен в расо, с голям кръст на гърдите, той е седнал, а пред него са поставени на еднакво удобно разстояние Библията и Коранът. Египетските копти – членове на една от най-старите християнски общности в Близкия изток – в много отношения са станали олицетворение на унизителната ислямска институция “дхимитуд” (която изисква покорство от немюсюлмани според Коран 9:29). Но пламенният Ботрос не се покорява и не пести думи.

Резултатът? Масово обръщане към християнството – макар и тайно. Публичното приемане на християнството от известния италиански журналист Магди Алам – който беше кръстен от папа Бенедикт в Рим по време на пасхалното богослужение тази година – е само върхът на айсберга. Действително, ислямският духовник Ахмад ал Катани заяви пред телевизия “Ал Джазира” преди известно време, че около шест милиона мюсюлмани се обръщат в християнството годишно, като мнозина от тях са повлияни от общественото служение на о. Закария Ботрос. Няколко фактора допринасят за феномена Ботрос.

Първо, новите медии – особено сателитната телевизия и интернет (основните канали за телевизия “Ал Хаят”) – направиха възможно да се поставят на обществено обсъждане въпроси относно исляма без страх от репресии. Безпрецедентно е да се чуят мюсюлмани от целия мюсюлмански свят – дори от Саудитска Арабия, където внесените в страната Библии се конфискуват и изгарят – които се обаждат, за да спорят с о. Закария и неговите сътрудници, и които понякога приемат Христос.

На второ място, предаванията на о. Закария са на арабски – езикът на около 200 милиона души, повечето мюсюлмани. Въпреки че няколко западни автори публикуваха убедителни критики на исляма, техните аргументи остават до голяма степен незабелязани в ислямския свят. Съвършеното владеене на класическия арабски позволява на о. Закария не само да достигне до по-широка аудитория, но му дава възможност също и дълбоко да навлезе в обемната арабска литература – голяма част от която е недокосната от западните автори, които разчитат на преводи – и така да осведоми средния мюсюлманин за несъответствията и оскърбленията на нравствения здрав разум, които се откриват в този огромен корпус.

Трета причина за успеха на Ботрос е, че неговата полемична техника се е оказала непобедима. Всяко от неговите предавания има тема – от актуални до езотерични – често изразена под формата на въпрос (напр. “Задължителен ли е джихад за всички мюсюлмани?” “Жените по-ниско ли стоят от мъжете в исляма?” “Казал ли е Мохамед, че прелюбодейните женски маймуни трябва да бъдат убивани с камъни?” “Пиенето на урината на пророците полезно ли е според шериата?”). За да отговори на въпроса, о. Закария цитира най-добросъвестно – като винаги дава източници и номерация – от авторитетни ислямски текстове по въпроса, започвайки от Корана; след това от каноничните слова на пророка – Хадис; и накрая от изказванията на известни мюсюлмански богослови от миналото и днес – видните улема.

Обикновено представеният от о. Закария ислямски материал е достатъчно детайлен, за да покаже спорната тема като неразривен аспект на исляма. И все пак, колкото и убедителни да са неговите доказателства, той не приключва с едно категорично заключение, че например всеобщият джихад или по-нисшето положение на жените са основни принципи на исляма. Той оставя въпроса отворен – и смирено кани улема, почитаните тълкуватели на закона на шериата, да отговорят и да покажат грешката в неговата методология. Той настоява обаче техният отговор да се основава на “ал далил уе ал бурхан” – “факти и доказателства”, една от неговите любими фрази – а не на надвикване или софистика.

В повечето случаи отговорът от улема е оглушително мълчание – което прави о. Закария и “Телевизия Живот” още по-привлекателни за зрителите мюсюлмани. Онези улема, които все пак са оспорили публично заключенията на о. Закария, често се оказват принудени да се съгласят с него – което е довело до някои забавни и неловки моменти на живо по арабската телевизия.

О. Закария отдели три години, за да доведе до вниманието на широката общественост един скандален – и автентичен – хадис, който твърди, че жените трябва да “кърмят” непознати мъже, с които им се налага да прекарат определено време. Един изтъкнат специалист по хадиси, Абд ал Мухди, беше провокиран с този въпрос в шоуто на живо на популярната арабска телевизионна водеща Хала Сирхан. Придържайки се към истината, Ал Мухди потвърди, че извършването на движенията на кърмене на възрастни мъже според шериата е легитимен начин омъжените жени да станат “забранени” за мъжете, с които са принудени да бъдат в контакт – логиката е, че, като бъдат “кърмени”, мъжете стават като “синове” за жените и следователно не могат вече да имат сексуални намерения спрямо тях.

Нещата още повече се влошиха, когато Езат Атийя, ръководител на отдел “Хадис” в университета “Ал Ажар” – най-авторитетната институция на сунитския ислям – стигна дотам, че издаде фетва, узаконяваща “Рида ал Кибир” (термина в шериата за “кърмене на възрастен”), което предизвика такова възмущение в ислямския свят, че впоследствие тя беше отменена.

О. Закария изигра ключова роля, за да бъде поставен този неясен и неудобен въпрос и да бъдат принудени улема да отговорят. Един друг гост в шоуто на Хала Сирхан, Абд ал Фатах, загатна многозначително, че цялата полемика е предизвикана от о. Закария: “Аз знам, че всички вие [участници в предаването] гледате онзи канал и онзи свещеник и че никой от вас [посочвайки Абд ал Мухди] не може да му отговори, тъй като той винаги документира източниците си!”

Тъй като са неспособни да оборят о. Закария, единствената стратегия, която остава на улема, (като изключим слуховете за 60 милиона щ. д. за главата му) е да не му обръщат внимание. Когато се спомене неговото име, те го обявяват за лъжец-подстрекател, който е подкрепян от – кой друг? – международното “еврейство”. Те лесно биха опровергали неговите тези, заявяват те, но няма да благоволят да го направят. Тази стратегия може и да задоволява някои мюсюлмани, но други изискват ясни отговори от улема.

Най-драматичният пример за това е от друго известно шоу по международната станция “Икра”. Водещата Басма – консервативна мюсюлманка в пълен хиджаб – помоли двама видни улема, единият от които шейх Гамал Кутб, някогашен велик мюфтия на университета “Ал Ажар”, да обяснят законността на стиха от Корана (4:24), който позволява на мъжете свободно да се съвкупяват с пленени жени. Тя многократно задаваше въпроса: “Според шериата сексът с робини все още ли е валиден?” Двамата улема не можеха да дадат ясен отговор – на места хитруваха, на други се отплесваха. Басма оставаше непреклонна: Младежите мюсюлмани са смутени и се нуждаят от отговор, тъй като “има един определен канал и един определен човек, който е разисквал този въпрос повече от двадесет пъти и не е получил отговор от вас”.

Обърканият шейх Кутб изрева: “На нищожества като това не трябва да се обръща никакво внимание!” и напусна гневно студиото. По-късно той се върна, но отказа да признае, че ислямът действително позволява робини за секс, като вместо това използва времето си, за да напада о. Закария. Когато Басма каза: “Деветдесет процента от мюсюлманите, включително самата аз, не разбираме въпроса за конкубината [извънбрачното съжителство] в исляма и ни е трудно да го преглътнем”, шейхът отговори: “Не ви трябва да разбирате.” Що се отнася до мюсюлманите, които гледат или са повлияни от о. Закария, той изкрещя: “Толкова по-зле за тях! Ако синът ми е болен и избере да отиде при автомонтьор, а не при лекар – това си е негов проблем!”

Но основната причина за успеха на о. Закария е, че – за разлика от западните критици, които критикуват исляма от политическа гледна точка – неговият главен интерес е спасението на душите. Той често започва и завършва своите предавания, като казва, че обича всички мюсюлмани като свои ближни и иска да ги отклони от лъжата и да ги насочи към Истината. За тази цел той не просто излага обезпокоителни аспекти на исляма. Преди да завърши всяко предаване, той цитира подходящи стихове от Библията и приканва всички свои зрители да дойдат при Христос.

Подбудите на о. Закария Ботрос не са да настройва Запада срещу исляма, да прокарва “израелските интереси” или да “демонизира” мюсюлманите, а да ги насочи от мъртвия легализъм на шериата към духа на християнството. Много западни критици не могат да разберат, че, за да се обезсили радикалният ислям, на негово място трябва да се предложи нещо теоцентрично и духовно удовлетворяващо – а не секуларизъм, демокрация, капитализъм, материализъм, феминизъм и пр. Истините на една религия могат да бъдат предизвикани и заменени само от истините на друга. (nationalreview.com)
Уебсайтът на о. Закария: http://www.islam-christianity.net/
Превод: Божидар Питев

НАЙ-ТЪРСЕНИЯТ НЕВЕРНИК НА СВЕТА

Джоел Розенберг

Ал Кайда обяви коптския свещеник Закария Ботрос за “един от най-търсените неверници на света” и предлага 60 милиона щ. д. за главата му.

Вероятно никога не сте чували за отец Закария Ботрос. Но трябва да научите неговата история. Той е без съмнение най-гледаният и най-ефективният арабски проповедник на Евангелието, който благовества на мюсюлманския свят, и определено е най-дискутираният. Той е забавен, енергичен, блестящ, неотстъпващ и провокативен. И враговете му не просто искат да му затворят устата. Те искат да го ликвидират.

Преди две седмици имах честта да взема интервю от о. Закария по телефона от сигурното му тайно убежище в САЩ, където пребивава. Той ми каза, че току-що е научил, че един уебсайт на Ал Кайда е публикувал негова снимка и го е нарекъл един от “най-търсените” неверници на света. Радикалните ислямисти дори са обявили награда за главата му. Christian Broadcasting Network съобщава, че цифрата е повече от 60 милиона щ. д., о. Закария не знае със сигурност. Но за сравнение наградата, която предлага САЩ за главата на Осама бин Ладен, е “само” 25 милиона щ. д.

Защо радикалните ислямисти са толкова вбесени от възрастния коптски свещеник от Египет, който вече надхвърля 70-те? Защото о. Закария води ефирна война с тях и ги побеждава.

Използвайки най-модерна сателитна технология, за да заобиколи опитите на ислямските правителства да заглушат гласа на Евангелието в своите страни, о. Закария директно оспорва твърденията, че Мохамед е пророк и че Коранът е Божие слово. Той систематично разнищва живота на Мохамед, разказ по разказ, като посочва недостатъци на характера и греховно поведение. Той старателно разнищва Корана, стих по стих, като цитира противоречия и непоследователни твърдения. И не просто обяснява без извинение какво смята, че е погрешно в исляма, но продължава нататък, като учи мюсюлманите от Библията защо Иисус Христос ги обича и защо е готов да им прости и да ги приеме в Своето семейство без значение кои са или какво са извършили.

Ако о. Закария правеше това в някое затънтено място или по някой кабелен канал, където никой не го гледа или не му обръща внимание, нещата щяха да бъдат различни. Но неговото 90-минутно предаване – което съчетава проповед, излагане на учение и отговори на въпроси от (често разгневените) зрители, които се обаждат от цял свят – се е превърнало в “задължително телевизионно време” из целия мюсюлмански свят. То се повтаря четири пъти седмично на арабски, неговия роден език, по сателитна телевизия, наречена “Ал Хаят” (“Телевизия Живот”). Тя може да се гледа във всяка страна в северна Африка, Близкия изток, централна Азия, както и из цяла Северна Америка, Европа, Австралия и Нова Зеландия. Предаването не само може да се гледа на толкова много места, то се гледа – от около петдесет милиона мюсюлмани дневно.

В същото време многобройните сайтове на различни езици на о. Закария имат милиони посещения. Там мюсюлманите могат да четат неговите проповеди и да разглеждат архив с отговори на често задаваните въпроси. Те могат да се включат също в чатрум на живо, наречен “Приятелски разговор”, където не само имат възможност, но са насърчавани да задават и най-трудните въпроси на обучени онлайн консултанти, много от които са бивши мюсюлмани, приели християнството, които разбират откъде точно са хората и каква борба им се налага да водят.

В резултат на това името на о. Закария – който е в ефира от 2003 г. – на практика е станало известно на всички в мюсюлманския свят. Един арабски вестник го е нарекъл “обществен враг № 1” на исляма. Милиони го мразят със сигурност, но го гледат. И го слушат. Те мислят върху това, което казва той, и разговарят за него със своите приятели и семейства. Когато о. Закария предизвиква радикални ислямски духовници да отговорят на многобройните му опровержения на исляма и да защитят Корана, милиони зрители чакат да видят как ще отговорят фундаменталистите. Но те рядко го правят. Предпочитат да нападат о. Закария, отколкото да му отговарят. Обаче колкото повече го нападат радикалните ислямисти, толкова по-известен става той. Колкото по-известен става, толкова повече мюсюлмани се чувстват принудени да го гледат. А като го гледат все повече мюсюлмани, все повече достигат до заключението, че о. Закария е прав, и на свой ред избират да последват Иисус Христос. О. Закария изчислява, че поне 1000 мюсюлмани месечно се молят да приемат Христос при разговорите с неговите телефонни консултанти. Някои от тях се молят да приемат Христос по време на предаванията на живо с о. Закария. И това със сигурност е само видимата част на айсберга, тъй като представя само онези, които са успели да се свържат по претоварените телефонни линии. Просто няма достатъчно обучени консултанти в момента, които да поемат всяко едно обаждане.

О. Закария се е зарекъл да не спира да проповядва Евангелието до последния дъх, който му даде Господ. “Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.” Този стих – Иоан 3:16 – вдъхновява о. Закария. Той страстно вярва, че Бог обича целия свят, включително всеки един мюсюлманин. Той е убеден, че “всякой”, който вярва в Иисус Христос като Господ – бил той евреин или мюсюлманин – ще получи вечен живот. Той не счита, че всички мюсюлмани са радикални ислямисти, но смята, че всички мюсюлмани са духовно изгубени, и отчаяно иска да им помогне да намерят своя път към опрощението и помирението с Бога, Който ги е сътворил и ги обича.

“Вярвам, че това е Божията десница”, ми каза о. Закария. “Той ме направлява. Той ми посочва какво да кажа. Той ми посочва какво да напиша… в сайтовете. Той все повече и повече ми посочва как да използвам технологиите, за да достигна до хората с Неговото слово за изкуплението.” (orthodoxytoday.org)

Уебсайтът на о. Закария: http://www.islam-christianity.net/
Превод: Божидар Питев

През 485 година пр. Хр. земята на Израел, завзета от вавилонците, беше необитавана пустош с изключение на няколко селяни, които едва свързваха двата края. Това беше земята, която Бог обеща на Авраам, Исаак и Яков и на техните потомци завинаги:

“Защото цялата земя, която виждаш, ще дам на теб и на потомството ти до века…” (Битие 13:15).

“Земята да не се продава трайно, понеже земята е Моя…” (Левит 25:23).

Някога гордите жители на обещаната земя бяха избити, разпръснати и отведени във Вавилон, където прекараха 70 години, както Йеремия беше пророкувал:

“И цялата тази земя ще бъде пуста и за учудване; и тези народи ще робуват на вавилонския цар седемдесет години” (Йеремия 25:3-11).

Много евреи се върнаха в Йерусалим, за да построят храма отново – но градът все още е разрушен, неговите стени са съборени и портите му – изгорени.

В този безнадежден час Бог говори чрез Захария – едно от най-забележителните пророчества, записвани някога. Това се отнасяше до така наречените в Библията “последни дни”:

“Ето, Аз правя Йерусалим омайна чаша… ще направя Йерусалим тежък камък за всички племена” (Захария 12:2-3).

През 1948 светът видя изпълнението на това пророчество, последвано от изумителното възраждане на Израел. Точно както Библията предсказва, не Ню Йорк, Берлин или Москва, но Йерусалим е най-големият световен товар. И учудващо е това, че Съветът за сигурност към Организацията на обединените нации е посветил почти една трета от своите дебати на Израел, който има само една хилядна част от земното население!

Йерусалим нямаше да е проблем номер едно за ООН, ако можеха да се разпоредят с Израел, но неговата армия е най-добрата в света:

“В онзи ден ще направя Юдовите началници… като запален факел сред снопове; те ще погълнат всички околни племена… Господ ще защити йерусалимските жители” (Захария 12:6, 8).

Точно както е пророкувано, Израел погълна своите нападатели, като печелеше всяка война с изумително превъзходство над тях.

Ангел Гавраил каза на Даниил, че Йерусалим ще бъде съграден отново, че 483 години по-късно ще дойде Месията, че Неговият собствен народ ще го отхвърли и разпъне и че градът и храмът ще бъдат разрушени отново – така и стана.

“И след шестдесет и две седмици Месия ще бъде посечен и няма да има кои да Му принадлежат; народът на княза, който ще дойде, ще погуби града и светилището…” (Даниил 9:26).

Исус яздеше към Йерусалим в пророкувания ден, беше приветстван като Месията и след това отхвърлен. Исус пророкуваше:

“Истина ви казвам: Тук няма да остане камък върху камък, който да не се срине” (Матей 24:2).

“И те (евреите) ще бъдат откарани в плен между всички народи” (Лука 21:24).

През 70-а година сл. Хр., точно както Исус предсказа, римските армии под управление на Тит ограбиха Йерусалим и не оставиха камък върху камък от храма на Ирод. Повече от милион евреи бяха убити, а останалите бяха разпръснати по всички народи.

“Ще бъдете изкоренени от земята, в която отивате да завладеете. Господ ще те разпръсне между всички племена – от единия край на света до другия край на света…” (Второзаконие 28:63-64).

Израелските пророци също предсказаха антисемитизма, който ще преследва евреите навсякъде.

“И ще станеш за учудване, обект на поговорка и поругание за всички племена” (Второзаконие 28:37; Йеремия 29:18).

Разпръснати по всяка нация, евреите бяха мразени, преследвани и убивани като никой друг народ, докато пустеещите земи на Израел продължиха да скърбят. През 1867, по време на визитата си там, Марк Твен пише:

“Витлеем… където ангелите пееха, е без никакво живо създание…

Палестина е в дълбока скръб… пуста и злощастна…”

В друго забележително пророчество Исус заявява:

“Йерусалим ще бъде тъпкан от народите, докато се изпълнят времената на езичниците” (Лука 21:24).

За Йерусалим се е борила всяка една мощна сила в историята. Най-напред вавилонците са владеели земята, после Мидия и Персия. Александър Велики е завладял Палестина през 333 г. пр. Хр. По-късно египтяните и сирийците са я имали до римляните. Ислямските нашественици са поели контрола, като по-късно са били заместени от кръстоносците. По-късно ислямските мамелюци от Египет завзели Йерусалим. Тогава за около 400 години го завладяла Отомано-турската империя. И през всичките тези векове юдеите са живели там и са страдали.

Изпълнените библейски пророчества относно Израел, Йерусалим и Юдея ни дават доказателства за Божието съществуване и за това, че Библията е вярна.

Много хора мислят, че римокатолическите кръстоносци освобождават святата земя за юдеите. Фактически те са колели юдеите и завзели страната за католическата църква. Папа Урбан II, който организира първият поход, подтиква кръстоносците да тръгнат по пътя към Святия гроб, за да изтръгне тази земя чрез нечестива борба и да я държи в подчинение на себе си.

Орди от доброволци под знамето на кръста избиват Христовите земни братя – юдеите, по пътя за Йерусалим. Водачът на кръстоносците Годефроа дьо Булон се заклева да отмъсти на юдеите за кръвта на Исус, като не остави нито един жив от тях. Когато завземат града на Давид, кръстоносците подгонват юдеите към синагогата и я подпалват.

Успешните папи третират юдеите като прокажени без права, между тях са Пий VII, Лъв ХII, Пий VIII, Григорий ХVI.

Хитлеровата злоупотреба с германските евреи, водеща постепенно до Втората световна война, не скрива разпалващия се антисемитизъм, който всъщност става световен. Океанският лайнер “Сейнт Луиз”, претъпкан с 1100 еврейски бежанци, беше връщан от всяко пристанище в Южна, Централна и Северна Америка. Макар че 700 от тях имаха валидни документи за влизане в Американските щати, президентът Рузвелт ги изпрати обратно да загинат в Хитлеровите пещи. Даже швейцарците върнаха бягащите юдеи при техните убийци и действаха като Хитлеровите банкери, донесли милиони долари за нацистите, приемайки злато и пари, откраднати от еврейските жертви.

В края на Втората световна война Божието обещание да върне Своя избран народ обратно в страната му изглежда по-абсурдно, отколкото преди. Шест милиона юдеи загинаха в Хитлеровия Холокост – факт, който мнозина продължават да отхвърлят. Сега Адолф Ейчмън в своите спомени, писани в затвора, нарича избиването на юдеите “най-ненормалното престъпление, най-големия танц на смъртта в историята на човечеството”.

Невероятно… стотици “живи скелети”, оцелели от лагерите на смъртта, след освобождаването им в края на войната са били убивани из цяла Европа.

Но Божиите обещания все още бяха сигурни. От 1945 до 1948, независимо от жестоката британска морска блокада, десет кораба прекараха контрабандно 70 000 юдеи в обещаната земя. Един от тях разказва:

“Беше по-добре да рискуваме опасността по море и британския флот, отколкото да стоим в Европа… За първи път ние имахме цел – да създадем юдейската държава.”

Милиони юдеи се върнаха в Израел от повече от 100 държави. Със сигурност съществуването на Израел днес в Обещаната земя е Божие действие!

“Ето, Аз ще ги доведа от северната земя и ще ги събера от краищата на света… Който разпръсна Израел, Той ще го събере…” (Йеремия 31:8-12).

През ноември 1947 г. Обединените нации приемат Резолюция 181. Тя разделя Палестина, като дава 18% на юдеите и 82% на арабите и прави Йерусалим международен град, който да не бъде никога под юдейски контрол – както настоява и Ватикана.

Арабският свят отхвърля това решение, като изисква цялата Палестина. Дори и днес нито една арабска карта не посочва съществуването на Израел.

На 14 май 1948 г. Израел обявява независимост. Той беше нападнат веднага от шест арабски нации. Техните армии надхвърляха многократно броя на юдейските заселници и имаха превъзходство в оръжия, танкове и самолети.

Получил от Обединените нации само тясна ивица земя и атакуван от врагове, решени да го изтребят, Израел е трябвало да бъде унищожен. Но за учудване на наблюдаващия свят, който приветствал противниковата страна, израелските заселници изненадващо победиха техните евентуални унищожители, точно както Бог обеща. И така имало война след война, като атаките на враговете с цел унищожаване на Израел продължавали. Да, крайната им цел е била унищожение! Мюсюлманите имат религиозното задължение да унищожат юдеите. Те мечтаят да заличат Израел и да празнуват в чест на убийците на невинни израелски граждани. Ислямският фундамендализъм сега помита света. Самият Мохамед декларира:

“Последният час няма да дойде, преди мюсюлманите да се бият с юдеите и да ги убият.”

Сега медиите наричат мюсюлманските терористи радикали и екстремисти. Всъщност те просто са верни на исляма. Коранът заявява:

“Не вземай за приятели юдеи и християни… Коли идолопоклонниците (немюсюлманите), където и да ги намериш… Побеждавай ги и приготвяй за всеки един от тях засада” (Сура 5:51; 9:5).

Хитлеристки заплахи постоянно се сипят от мюсюлманските религиозни и политически лидери по телевизията и радиото, както и от високоговорители в джамиите и по улиците. Когато Кадафи вика: “Битката с Израел ще бъде такава, че… Израел ще престане да съществува!”, той говори за всички. Унищожението на Израел се прелива в мюсюлманите с тяхното майчино мляко.

Един сирийски министър на образованието пише:

“Омразата, която ние втълпяваме в умовете на нашите деца от рождение, е свещена.”

В учебник за 9 клас в Египет се заявява:

“Израел няма да живее, ако арабите стоят твърдо в тяхната омраза.”

В учебник за 5 клас се казва:

“Арабите няма да престанат да действат за унищожението на Израел.”

Израел е безумен да въдворява мир с такива врагове – но натискът по целия свят го принуждава да прави това.

По време на войната, започната на празника Йом Кипур през 1973 г., хиляди танкове бяха разположени едновременно по цялата Синайска планина в Египет до Голан в Сирия в добре координирана коварна атака. Израелските военни сили празнуваха най-святият от юдейските религиозни празници и им отне три дена за пълна мобилизация. 300 000 израелтяни се биха срещу 1.2 милиона араби. Когато достигнаха до ръба на поражението, последствията за Израел изглеждаха много тежки. Но в изпълнение на удивителното пророчество на Захарий: “Юдейските сили ще бъдат като огън, който ще погълне обкръжаващите нации”, Израел се справи с враговете си.

Като отмъщение срещу Израел 61 нации скъсаха дипломатическите си отношения с държавата, но никой не смъмри арабите за тяхната коварна атака. Израелската отчаяна и скъпо струваща защита е описвана постоянно като необуздана агресия срещу нейните миролюбиви съседи.

Антисемитизмът мотивира световните медии, които се ръководят главно от петролните интереси на страните. Нито една критика не се появява в отговор на повтарящите се арабски закани за унищожението на Израел.

Когато Израел депортира 400 терористи на “Хамас” и “Ислямски джихад”, които убиха и осакатиха стотици израелски граждани, имаше шумен протест от страна на световните медии и осъждане от Обединените нации. Но когато Кувейт депортира 300 000 палестинци, повечето от които бяха невинни цивилни граждани, медиите едва-едва реагираха, а Обединените нации напълно го пренебрегнаха.

Обединените нации са очевидно проарабска и антиизраелска организация. Омиротворителните сили на Обединените нации в Ливан подслониха терористи на ООП. Разрешиха им да използват техните бази за обучение, дадоха им военна екипировка и подпомогнаха терористични отряди по пътя им за атакуване на Израел. Когато Израел в отчаянието си най-накрая нахлу в Южен Ливан, за да го прочисти от ООП, в зоната на Обединените нации бяха разкрити тайни складове с достатъчно оръжие да обезпечи нахлуването на един милион души.

Обединените нации повече от 370 пъти са осъждали Израел, който е защищавал себе си, но никога не са осъждали терористите и агресорите, които са го атакували. Две години след като ООП уби 12 израелски атлети по време на Мюнхенските олимпийски игри, терористичният лидер Арафат беше поканен от Генералната асамблея да се обърне към Обединените нации и да приветства героите, макар че той говори за края на израелското съществуване.

Главният секретар на Обединените нации Бутрос Гали заяви:

“Юдеите трябва да се откажат от техния статус като нация и от Израел като държава и да се претопят като общност в Арабския свят.”

Хълмът на храма на планината Мория е най-високата част и сърцето на Йерусалим. Този парцел от около 140 дка земя повдига такъв яростен гняв, че може да причини трета световна война по всяко време.

Там Авраам в покорност издига олтар и завързва сина си Исаак, за да го принесе в жертва на Бога, но Бог го възпира и го снабдява с овен на мястото на Исаак. 900 години по-късно – преди 3000 години, цар Давид купува тази свещена земя от евусееца Орна, за да построи там олтар на Бога. И на същото това място Соломон построи първия храм.

Юдейският храм, два пъти разрушаван, го няма вече. На негово място се намира Куполът на скалата – монумент на ислямския бог на луната – Аллах, който мрази юдеите.

Завземането на Източен Йерусалим от Израел през 1967 г. и заедно с това на Хълма на храма, изглежда като да контрастира на Христовото пророчество, че Йерусалим ще бъде тъпкан под краката на езичниците до Неговото завръщане. Но, невероятно, Израел веднага предаде Хълма на храма обратно под грижата на йорданския крал Хюсеин, който го предаде през 1994 г. на Ясер Арафат и неговата ООП. Сърцето на Йерусалим остава в езически ръце… и езическите нации искат световен контрол.

Най-важното за средноизточния конфликт днес е проблемът с така наречения палестински народ. Организацията за освобождение на Палестина – ООП, оглавявана от Ясер Арафат от 1969 г., претендира да представлява палестинците. ООП заявява:

“Борбата с ционисткия враг не е борба относно израелските граници, а относно съществуването на Израел.”

ООП, както всеки един трябва да знае, е ислямска терористична организация. Тя обучаваше бандите на Иди Амин, които убиха около 300 000 черни християни в Уганда. Повечето терористични организации по света са били обучавани от ООП. Арафат е извършил първото си убийство, когато е бил на 20 години. Под негово водачество ООП става най-голямата, богата, покварена и изпълнена с кръв терористична организация, позната някога.

До 1970 г. ООП има 55 бази в Йордания и нейният непрекъснат тероризъм срещу йорданските цивилни бил толкова жесток, че крал Хюсеин вдигнал своите бедуински войски срещу тях и след седмици на кървава битка ги изгонил към Ливан. Там ООП помита християнските градове Дамур, Бейт Малат, Тал Абас и други. Нейното управление на терор в Ливан… остава неизвестно. Международната преса замълчава поради страха от убийство на този, който посмее да каже истината, като Лери Бучман и Сийн Тулан от Ей Би Си, Марк Траян от Свободното белгийско радио, Робърт Пфефър от Дер Шпигел и други. Около 300 000 цивилни ливанци са били убити и повече от 100 000 оцелели млади момичета са изоставени бременни в резултат на изнасилвания от членове на ООП, преди израелтяните да ги изгонят от страната. Но Израел отново беше набеден като негодник.

Всяко мирно споразумение с ООП е с намерение Израел да бъде измамен. Примерът, който мюсюлманите следват днес, им е даден от Мохамед. През 622 година в Мека той сключил мирен договор с неговото собствено племе кураиши. Две години по-късно той атакувал Мека, изклал всички мъже и взел жените и децата в робство. Арафат публично заяви:

“В името на Аллах… аз не считам това (израелския мирен договор с ООП) за нещо повече от съгласието, подписано между нашия пророк Мохамед и кураишкото племе… За нас мир означава унищожение на Израел.”

Първата стъпка е да претендира за мир с цел да притежава територии вътре в Израел, от които да насочи своето финално унищожение.

Невероятно, Арафат и неговите убийци от ООП са представяни като уравновесени, със здрав разум и са обкръжени с особено внимание от световните медии. На този безскрупулен садистичен престъпник бе дадена Нобелова награда за мир и той бе почетен като борец за справедливост за потиснатия палестински народ.

Палестинци? Никога не е имало палестински народ, нация, език, култура, религия или икономика. Прокламациите за потомци на палестинския народ, които предполагаемо са живели хиляди години на земя, наречена Палестина, определено са лъжа! Тази земя се е наричала Ханаан, населявана от ханаанци. Това, което е било земята на Ханаан, е станало земя на Израел, когато Бог я дава на Своя народ. Но ревизираната история, която крие истината, е представена в най-добрите енциклопедии и справочници, даже и в християнски публикации…

Тези, които днес наричат себе си палестинци, са араби по рождение, език, ислямска религия и култура.

Името Палестина идва от филистимците, главните врагове на Израел в древността.

130 година след Христос римляните възстановяват Йерусалим като езически град с храм на Юпитер на мястото, където е стоял юдейският храм. Подбудени към бунт, около 500 000 юдеи са били убити и хиляди продадени в робство. Разгневени римляните преименуват земята на Израел в Сирия-Палестина. Ето откъде идва името.

Оттогава юдеите, живеещи там, са станали известни като палестинци. По време на Втората световна война британската армия е имала палестинска бригада, съставена изцяло от юдейски доброволци. Палестинският симфоничен оркестър е бил целият юдейски и вестник “Палестин Поуст” е бил юдейски вестник.

В 1948 г. арабите, които са избягали от Израел, започнали да обявяват себе си за истински палестинци и да твърдят, че Израел винаги е принадлежал на тях. Световните медии силно поощрявали тази лъжа. Истината е, че през 1948 г. арабите притежавали едва 3% от така наречената Палестина.

Израелските претенции за страната датират от около 4000 години, от Авраамовата придобивка на пещерата Махпелах при Хеврон. Там Авраам погребва своята жена Сара и там са били погребани Авраам, Исаак, Ревека, Лия. В Хеврон Давид е бил коронясан за цар. Това съкровено юдейско място няма никаква връзка с арабите или исляма. Сега мюсюлманите, независимо от продължаващото 3000 г. юдейско присъствие там, заявяват, че Хеврон е тяхна собственост, строят джамия и са решили  да изгонят всеки юдейски жител.

В последните 50 години светът се сблъска с проблема за стотици и хиляди така наречени палестински бежанци от войната за независимост през 1948 г. Типично за техните лъжи световните медии обвиняват юдеите за безскрупулно изселване на местното население.

Фактически арабското главно командване спешно предупреждава арабите по радиото да излязат от Палестина, докато те колят юдеите. Около 350 000 бягат, но голяма част не. Тези, които остават, са израелски граждани и днес представляват около 60% от гласоподавателите в Израел.

Йордания анексира обозначената от Обединените нации палестинска територия, изгонва всички юдеи, разрушава всички юдейски храмове на поклонение и преименува области, каквито от библейски времена са били Юдея и Самария, на “Западния бряг”.

Независимо от милиардите долари приходи от петрол и огромната земя, 700 пъти по-голяма от тази на Израел, арабските нации отказват да приемат всякакви бегълци от 1948 г. и да ги устроят към нормален живот. Сега, наброяващи милиони поради високата раждаемост и населяващи позорните бежански лагери в Газа, Йордания, Ливан, Сирия и по Западния бряг, тези нещастни заложници предвидливо са пазени за показ.

Противоположно на това новосъздадената държава Израел, по това време с население от 600 000, прие 820 000 юдейски бежанци от арабските земи, където за 1300 години съществуване на исляма юдеите редовно са били заплювани в магазините и по улиците. Стотици са измъчвани и убивани в произволни изблици на насилие от разгневени тълпи мюсюлмани, а тяхната собственост е била отнемана.

Раждането отново на Израел подсигурило благоприятно убежище, към което те побягнали.

Израел приел милиони емигранти. Повече от милион палестинци в бежански лагери попаднали под израелски контрол по време на шестдневната война през 1967. Израел им предлага място в провинцията, електричество, канализация, улици и училища и построява девет комплекса от къщи за настаняване в тях на 10 000 семейства. Арабските народи силно опонират на помощта, която Израел предлага на бежанците. Нещо още по-невероятно, Обединените нации приемат следните смайващи идеи:

Общото събрание иска Израел да спре презаселването на палестински бежанци в ивицата Газа.

Общото събрание на ООН призовава Израел още веднъж да се въздържа от всякакви действия, които водят до презаселване на палестински бежанци в Западния бряг.

Ако се върнем 3000 години назад, Йерусалим винаги е бил столица на Израел при управлението на неговите царе. Съвременният Израел настанява своя Кнесет там. Но световните нации откриват своите посолства другаде. По време на посещението в Йерусалим през 1998 г. ватиканският министър на външните работи нарича израелското присъствие в Източен Йерусалим “нелегална окупация”. През март 1999 г. Израел е бил отново уведомен, че Европейският съюз “не признава израелския суверенитет” над Йерусалим. В папската була от 2000 юбилей Йоан Павел II още веднъж отхвърля израелския суверенитет над Йерусалим.

Мюсюлманите се намират сред стотици етнически групи по света. Вероятно три-четвърти от всички мюсюлмани по света нямат арабски произход. Обаче мюсюлманският стил на живот и културен произход са оказали силно влияние върху исляма. Както знаем, че ислямът има дълбоки корени в Арабия, така също трябва да разберем, че Бог истински обича арабите.

Библейското арабско родословие и наследство често пъти е забравено или непознато за мнозина. Може да сме наясно, че Исмаил е станал арабски принц и основател на няколко арабски племена, но знанието ни за арабското библейско наследство свършва тук. Факт е, че името „Исмаил“ е откровение за Божията личност и характер, и означава „Бог чува“. Бог явно е чул скръбния вик на Агар, когато е извикала за помощ в пустинята (Битие 16:1-16). Той отговорил, като изпратил ангела Си при нея с много важно послание. Името на Исмаил има и Божествен произход: Бог го е дал на момчето като вечно свидетелство за факта, че Той обръща внимание на слабите, угнетените и тези, към които са се отнесли несправедливо.

Бог дал обещание на Авраам за Исмаил, че ще го благослови твърде много – ще го наплоди, преумножи и направи велик народ (Битие 17:18-27). Исмаиловото обещание за бащинство на велик народ преди всичко е по наследствената линия на Исмаил, а именно, Мохамед и някои от северноарабските племена и после множеството от различни нации, които са приели мюсюлманството и са дошли под „Исмаиловия” културно-религиозен чадър. Тази връзка не е расова, а е духовна и теологическа. В духовния смисъл те са наследници на Исмаиловите обещания. Божественото благословение за Исмаиловото потомство се простира до Индонезийските мюсюлмани. Така Исмаиловата наследствена линия и духовните му наследници действително са станали голяма нация, простираща се от Мароко до Ириан Джая.

Божият завет да благослови всички народи не идва чрез Исмаил, а по-скоро чрез Исаак. Бог обаче не е забравил Исмаил. Потомците на Исмаил са участници в Божието обещание да благослови всички народи (всички етнически групи по света) чрез семето на Авраам (Битие 18:18; 22:18; 24:4; 28:14). Това обещано благословение се изпълнило по-късно в Исус. повече…

Има много неща, които дори повърхностният наблюдател ще открие по отношение на Библията, които я препоръчват като истинното, извечно откровение на Бога към човека. Библията разглежда в сбита форма както произхода, така и бъдещите събития, отговаряйки достоверно на трите най-големи въпроса – oткъде, накъде и с каква цел? Тя излага ясно целия арсенал от реторични инструменти в едно послание: поезия, философия, съдържателни поговорки, притчи, пророчество и вълнуващи исторически разкази говорят еднакво завладяващо. Патосът на разказа за разпятието е събитие, достойно да бъде връхната точка в световната история, че Всемогъщият Се е предал на смърт в ръцете на собственото Си творение! Възкресението на основоположника на вестта за спасението чрез вяра, отделено от човешките дела, застава в ярък контраст с всяка друга позната религиозна система. Но за да се оцени напълно тежестта на доказателствата, човек трябва да задълбае малко повече от това.
повече…

Дерек Принс

Откъси от книгата „Последната дума за Израел” 

ЧИЯ Е ЗЕМЯТА?

Сега трябва да се изправим пред един от най-противоречивите въпроси на съвременната политика. Тя се върти около една сравнително малка област от земната повърхност, която по различно време в историята е била позната като Ханаанската земя, земята на Израел, Святата земя и Палестина. Част от тази област понастоящем се заема от съвременната държава Израел; останалата е окупирана от четири съседни арабски народи: Ливан, Сирия, Йордания и Египет. Тези арабски народи  заедно с другите арабски народи в Близкия Изток по принцип са враждебни на Израел. Те продължават да отхвърлят претенциите на Израел към тази част на земята, която заема понастоящем; и дори по-ревностно отхвърлят всяка претенция към цялата област, която първоначално е била определена като земята на Израел.

Израел и тези народи продължават да представят претенции и аргументи, като изразяват различните си гледни точки, базирани на различни периоди от историята на земята. Съмнявам се дали има човешки съд днес, който да може да произнесе окончателно, авторитетно решение на всички тези претенции, приемливо за всички участващи групи.

Предвид на това аз ще се отнеса до един по-висш авторитет  –  Библията. За тези, които приемат авторитета на Библията, собствеността върху земята е определена ясно и неоспоримо.

Един стих от Писанията определя окончателната неотчуждаема собственост върху земята, както и върху всички други земи:

Господна е земята и всичко що има в нея; вселената и тези,  които живеят в нея (Псалом 24:1).

Според правото на твореца, Бог притежава цялата земя и всичко в нея. Следователно разпределението, което Бог прави на коя да е част на земята, е достатъчно да определи нейният собственик. От цялата земя има само едно конкретно място, за което Бог има специални претенции: земята на Израел.

В няколко пасажа от Писанията Бог нарича тази земя „Моя земя”. Нека разгледаме само два от тези пасажи, като и двата се отнасят до ситуации, в които езически народи планират нещо свързано със земята и с народа, което е противно на волята на Бога.

Първо, пророчеството на Езекил е насочено към нападението на Израел от северната конфедерация на Гога и Магога в края на века. Самият Бог говори:

И ще излезеш против людете Ми Израел като облак, покриващ земята. Това ще бъде в послешните дни; и Аз ще те доведа против земята Ми, за да Ме познаят народите, когато се осветя в теб, Гоге, пред очите им (Езекил 38:16).

Вторият пасаж се намира в пророк Йоил. Отново говори Бог:

Ще събера всичките народи, та ще ги сведа в Йосафатовата долина и там ще се съдя с тях поради людете Си и наследството Си Израиля, когото разпръснаха между народите. Те си разделиха земята ми (Йоил 3:2).

Три пъти в тези пасажи Бог нарича Израел „Мои люде”, и два пъти нарича земята им „земята Ми”. Оттук виждаме, че Бог предявява специални претенции към земята на Израел. Той е особено настойчив за претенциите, когато неприкосновеността на земята се оспорва от езическите народи.

ВЕЧЕН ЗАВЕТ

Като абсолютен собственик на тази земя Бог според суверенния Си избор я е дал на една определена група от хора, т.е. на Авраам и неговите потомци. В Битие Бог разкривва това суверенно решение на Авраам:

И ще утвърдя завета Си между Мен и теб, и потомците ти след тебе през всичките им поколения за вечен завет, че ще бъда Бог на теб и на потомството ти след теб. На теб и на потомството ти след теб ще дам за вечно притежание земята, в която си пришелец, цялата Ханаанска земя; и ще им бъда Бог (Битие 17:7,8).

Езикът употребен тук, е настойчив и недвусмислен: цялата земя е дадена за вечно притежание на Авраам и неговите потомци. По-нататък в последвалата история на книгата Битие земята е дадена на потомците на Авраам – по-конкретно на Исаак и Яков.

Божието обещание към Исаак се намира в глава Битие 26:3,4:

Остани в тази земя и Аз ще бъда с теб и ще те благословя, защото на тебе и на постомството ти ще дам всички тези земи, в утвърждение на клетвата, с която се заклех на баща ти Авраам; и ще умножа потомството ти като небесните звезди и ще дам на потомството ти всички тия земи; и в твоето потомство ще се благословят всичките народи на земята.

На два пъти в тези стихове Бог използва фразата всички тия земи. Множественото число включва всички различни области, които съставляват цялостното наследство.

По-нататък Бог обещава земята на Яков в глава 35:11,12:

Бог му рече още: Аз Съм Бог Всемогъщий; плоди се и размножавай се. Народ, даже редица народи ще произлязат от тебе, и царе ще излязат от чреслата ти; и земята, която дадох на Авраам и Исаак, на тебе ще я дам; и на потомството ти след тебе ще дам земята.

Когато поставим тези три пасажа от Битие един до друг, става явна потомствената линия, по която земята е обещана. Тя е обещана първо на Авраам, после на Исаак, после на Яков, а след това и на потомците на Яков. Колективното име, дадено на народа, произлязъл от Яков, разбира се, е Израел.

Това откровение за Ханаанската земя, или Израел, е обобщено в един кратък пасаж в Псалом 105:7. Псалмистът започва пасажа, като заявява, че Бог утвърждава Своите съдби – т.е.суверенното решение на Неговата воля – във всяка част от земята:

Той е Господ нашият Бог, Чиито съдби са по цялата земя.

От това въвеждащо изречение псалмистът преминава към изброяване на определени съдби или решения на Бога във връзка с Ханаанската земя:

Всякога помни завета Си; словото е заповядал да стои за хиляда поколения, което изговори на Авраама, и клетвата, с която се закле на Исаак, която утвърди на Якова за закон, на Израиля за вечен завет. Като рече: На тебе ще дам Ханаанската земя за дял на наследството ви ( Псалом 105:8-11).

Псалмистът набляга на два важни момента. Първо, той не оставя съмнение относно потомствената линия, чрез която е дадено обещанието на земята. То е от Авраам на Исаак, на Яков, на Израел. Второ, псалмистът използва всички възможни разбираеми библейски термини, за да установи свещената непроменима природа на Божието посвещение към Авраам и неговото потомство. Той говори за „завета Си” и за „словото”, което е заповядал, за „клетвата, с която се закле”. После говори за закон и накрая за „вечен завет”.

Какъв убедителен списък от думи, обозначаващи Божието неизменно посвещение: завет, слово, заповед, клетва, закон и накрая, вечен завет! Не познавам друг пасаж, в който Писанието да говори с по-голямо или по-силно ударение от това. И цялото това ударение се върти около един въпрос: собствеността върху Ханаанската земя.

Освен Псалом 105, именно пророческите пасажи, предсказващи възстановяването на Израел в последно време, много често наблягат на собствеността на Израел върху земята. С други думи, библейското ударение върху правото им на земята не намалява, а всъщност нараства с времето. Някои от пророческите пасажи, които вече разгледахме, потвърждават това:

Защото, ето идат дни, казва Господ, когато ще върна от плен людете Си Израил и Юда, казва Господ; и ще ги върна в земята, която дадох на бащите им, и ще я владеят (Еремия 30:3).

Бог говори първо за „людете Си Израел и Юда”; после за „земята, която дадох на бащите им и ще я владеят”. Само една земя отговаря на това описание.

След това нека да поставим други два стиха от Езекил 36 един до друг:

Сине човешки, когато Израелевият дом живееха в земята си, те я оскверниха с постъпките си и с делата си; техните постъпки бяха пред Мене отвратителни като нечистотата на отлъчена жена (стих 17).

В началото, когато Израел заемаше земята преди първия им плен, макар  че те я бяха осквернили, Бог все още я наричаше „земята им”.

По нататък Той казва:

Защото ще ви взема изсред народите и ще ви събера от всички страни, и ще ви доведа в земята ви (стих 24).

Когато Бог обещава да върне Израел в земята в края на века, Той все още я нарича „земята ви”. В Божиите очи собствеността на земята не се е променила, нито ще се промени занапред. Той я даде на Авраам и неговите потомци с вечен завет.

Накрая, нека се върнем накратко в Амос:

И те няма вече да бъдат изтръгнати от земята, която им дадох, казва Господ, твоят Бог (Амос 9:15).

Тук отново Бог говори за възстановяването на Израел в последно време в „земята им”. Нещо повече, Той обещава, че те никога вече няма да бъдат изкоренени. Това обещание, дадено преди почти 3000 години, не се влияе, нито се променя от нарастващата мощ на арабските нации днес, нито от тяхната решимост да унищожат Израел. Напротив, съвременното умножаване на проблемите и свирепата опозиция към Израел ни показват защо Бог в Своето предузнание Си е дал труда да подчертае неизменното право на Израел на земята.

ИЗРАЕЛ И ВСИЧКИТЕ НАРОДИ

Защо Бог говори в Своето Слово толкова често и с такова ударение за собствеността на тази сравнително малка земя? Първо и преди всичко, понеже е Бог, Който пази завета Си и иска целият свят да го знае.

Вярвам обаче, че има и друг важен принцип тук, който е изложен от Моисей във Второзаконие:

Когато Всевишният даваше наследство на народите, когато разпръсна Адамовите потомци, постави границите на племената според числото на израилтяните (Второзаконие 32:8).

Бог не е оставил на съдбата да определя мястото, което всеки народ ще обитава. Той е определил мястото на заселване за всяка част от човешката раса.

Когато Бог разпредели съответните области на народите, откъде започна? Моисей ни казва тук: от земята, която определи на Израел. Първо, Той избра наследството на Израел; после определи наследството и на другите народи според това на Израел. Земята, определена за Израел, се определяше от броя на населението, което Бог възнамеряваше да достигнат в крайна сметка.

В Новия Завет това откровение се потвърждава от едно забележително изявление, направено от апостол Павел в речта му към атиняните:

Направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята, като им е определил предназначени времена и пределите на заселищата им (Деяние на апостолите 17:26).

Виждаме, че Бог е определил не само къде ще живеят народите, но и кога ще се заселят там. И Божиите дела с всички други народи се въртят около Божиите дела с Израел и наследството, коетоТой е определил за тях. Израел е както изходната точка, така и центърът.

И за да ви илюстрирам какво се има предвид, позволете ми да използвам една проста притча от ежедневието. Представете си, че си обличам костюм от три части с елече. Елечето има пет копчета. Като закопчавам елечето, аз правя грешка, така че най-горното копче влиза във втория илик. Какъв ще бъде резултатът? Проблеми по целия път надолу! Всяко друго копче ще бъде в погрешния илик и когато стигна до долу, ще имам още едно копче, без да има за него илик.

Сега приложете тази илюстрация за народите по земята. Израел е първото копче. Ако Израел не е в правилния „илик”, тогава ситуацията във всяка друга нация на земята няма да бъде наред.

Това откровение от Божието Слово е жизнено важно практическо приложение за хората от всички други нации. Когато разгледаме Божия план за Израел, не можем да се дръпнем настрана, като граждани на други земи и да кажем: „Съдбата на Израел не ни засяга”. Всъщност добруването на всеки народ е заложено на карта. Докато Израел не влезе в пълното си наследство, другите народи не могат да се радват на благословенията, които Бог е приготвил за тях.

ИДЕНТИФИЦИРАНЕ С БОЖИЯТА ВОЛЯ

През годините, когато съм се молил за ситуацията в Близкия Изток и съм размишлявал върху нея в светлината на Божието Слово, съм намирал утеха и насока от едно кратко изявление в Новия Завет: „…а който върши Божията воля, пребъдва до века” (1Йоан 2:17).

Това е едно ясно обещание за пълна и постоянна сигурност. За да се възползваме от него, трябва да направим две стъпки. Първо, трябва да открием Божията воля, според както е разкрита в Писанията. После, с твърдо решение на своята воля, трябва да се идентифицираме с Божиите цели, както за личния ни живот, така и за събитията в световната история, които се случват около нас.

И така, като се идентифицираме с Божията воля, животът ни се напоява със самата природа на Божията воля – нейната непоклатимост и неустоима сила. Тези качества не са застрашени от безпорядъка в света около нас или от привидните катастрофи, които крещят от световните информационни средства. Не можем да бъдем повлияни и от безотговорните изявления и действия на арабските политици, та дори и от лидерите на Израел.

Едно нещо е сигурно: Бог ще изпълни предварително определения Си план за всички народи, според както е разкрит в Писанията. Веднъж щом се изправим пред откровението за Божията воля, решението, което се изисква от нас не се променя в зависимост от расовия или религиозния ни произход. Независимо дали сме евреи или араби, африканци, азиатци или американци, от нас се изисква да се отречем от всякакви планове или предубеждения, противни на Божията воля; а след това да намерим нашето определено място в изпълнението на Божия план. Разбира се, подробностите от Неговия план ще са различни за различните народи, както и за отделните хора. Ние не сме изпълнители на една и съща роля. Бог има конкретно място и функция за всеки народ, както видяхме. Мирът и хармонията могат да дойдат на земята, само когато народите се преклонят пред суверенното решение на Бога. След това всяка нация ще бъде свободна да намери съответното си място и да изпълни определената си функция.

Подробностите на плана се различават, но основният въпрос не се различава както за отделните хора, така и за народите; и той е следният: покорство на изявените Божии цели. Тук имаме само две алтернативи: покорство или непокорство. Решението пред всички нас е обобщено от апостол Павел с характерната му логика:

Който ще въздаде на всеки според делата му: вечен живот на тия, които с постоянство в добри дела търсят слава, почест и безсмъртие; а пък гняв и негодувание на ония, които са твърдоглави и не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата; скръб и неволя на всяка човешка душа, която прави зло, първо на юдеина, после на гърка, а слава и почест, и мир на всеки, който прави добро, първо на юдеина, после на гърка. Понеже Бог не гледа на лице (Римляни 2:6-11).

ОСЪЖДАНЕТО НА НАРОДИТЕ

От многото библейски пасажи, които разгледахме, изплува Божият план за края на века с голяма яснота. Чрез пророческото Си Слово Бог изявява на всички народи, че възнамерява да събере Израел в земята им и да ги възстанови до Своето благоволение. Той изявява и че ще се намеси с осъждение към тези народи, които угнетяват Израел или упорстват срещу Божиите цели за тях.

Въпросите, които се изправят пред всичките народи, са ясно заявени в Йоил:

Защото ето, в ония дни и в онова време, когато върна Юдовите и ерусалимските пленници, ще събера всички народи и ще ги сведа в Йосафатовата долина… (Йоил 3:1,2).

Тук, както двете страни на една монета, пророкът определя двата противоположни аспекта на Божието действие с народите в края на тази ера: милост и възстановяване за Израел; но осъждение на всички народи, които се противопоставят  и потискат Израел и предявяват претенции за юрисдикция над земята на Израел.

Мястото, определено за осъждение, е наречено „Йосафатовата долина”. Това е действително място, но името носи и символично значение, тъй като Йосафат означава „Господ съди”.

В същата глава на Йоил Бог споменава още два пъти тази долина на осъждение:

Нека станат народите и дойдат в Йосафатовата долина, защото там ще седна да съдя всичките околни народи (стих 12).

Множества, множества в долината, където ще бъде отсъдено за тях, защото близо е денят Господен в долината, където ще се даде присъдата ( стих 14).

ДОЛИНАТА НА РЕШЕНИЕТО

Виждаме, че тази „Йосафатова долина на Божието осъждение” е и „долината, където ще се отсъди за тях” или долината на решение. Какво трябва да разбираме от тази фраза. За мен тя описва една долина, в която Бог ще принуди всичките народи да влязат поради натиска на световните събития. Веднъж щом влязат в нея, те няма да могат да си тръгнат, докато не вземат решение. Решението ще бъде единственият изход.

Решението, което се изисква от всички народи, ще бъде просто. Те трябва или да се подчинят на Божието Слово, или да го отхвърлят. Подчинението ще изисква да се присъединят към разкритите цели на Бога за Израел. Противопоставяне на Божиите цели за Израел ще представлява отхвърляне на Неговото Слово и неизбежно ще донесе осъждението, за което Той предупреждава.

Много други пророчески пасажи от Писанията по подобен начин показват, че в края на тази епоха Бог ще съди народите въз основа на тяхното отношение към събирането на Израел и заедно с него възстановяването в земята им и в града Ерусалим.

Има цяла серия от свързани стихове в Исая 60 глава:

Вдигни наоколо очите си и виж: те всички се събират, идват при теб;синовете ти ще дойдат отдалеч и дъщерите ти ще бъдат носени на ръце (стих 4).

Чужденците ще съградят стените ти и царете им ще ти служат (стих 10).
                                                                                                                                
Защото онзи народ и царство, които не биха ти служили, ще загинат; онези народи дори съвсем ще бъдат съсипани (стих 12).
                                                                                                                                  
Ония, които са те угнетявали, ще дойдат наведени пред теб. И всички, които са те презирали, ще се поклонят до стъпалата на краката ти и ще те наричат град Господен, Сион на Святия Израилев (стих 14).

Вместо това, където ти беше оставен и намразен, така че никой не минаваше през тебе, Аз ще те направя вечно величие, радост за много поколения (стих 15).

Първо трябва да определим историческия контекст на това пророчество. Стих 4 използва думи, подобни на много други картини на събирането на пръснатия Израел в земята им. После, в стих 14, пророкът използва конкретното название Сион. В същия стих фразата Ония (синовете на тия – букв. Пр. ), които са те угнетявали, говори за наследниците на тези народи, които са преследвали Израел.

И отново в стих 15 изявлението ти бе оставен и намразен, така че никой не минаваше през теб съвсем ясно описва Израел и града Ерусалим през периода на опустошението им.

Всички стихове по-горе не оставят съмнение, че този пророчески пасаж се отнася до Сион – название, което се отнася предимно до града Ерусалим и в по-широк смисъл – до земята и народа на Израел.

С това предвид сега можем да изследваме стиховете в средата на цитирания пасаж – стихове 10 и 12. И двата показват отношението и отклика, който Бог изисква от всички управници и народи към възстановяването на Израел и Ерусалим. Стих 10 представя това от положителния аспект: „Чужденци ще съградят стените ти и царете им ще ти служат”. Стих 12 представя същата тази истина от негативен аспект: „Защото онзи народ и царство, които не биха ти служили, ще загинат;  онези народи дори съвсем ще бъдат съсипани”.

Така Израел е „вододелът”, разделителната линия между народите. Управителите и народите ще определят своята съдба според начина, по който откликват на това, което Бог върши за Израел.

В известна степен това се е потвърдило много пъти в историята. През 15 и 16 век например, Испания е била доминиращата нация в Европа, с високо ниво на култура, мощна армия и флота и империя, която се простирала в двете полукълба. За не повече от век след като всички евреи бяха изгонени от нейните територии, Испания западна до бореща се второкласна сила.

От лични спомени и наблюдения мога да кажа, че същото се случи и с родината ми – Великобритания. Британия излезе победителка от две световни войни, като запази империя, която бе вероятно най-голямата в човешката история. Но през 1947-48 г. като държава, носителка на мандат върху територията на Палестина, Британия се противопоставяше и се опитваше да пречи на раждането на Израел като суверенна нация.

Точно от този момент в историята Британската империя премина през етап на упадък и разпадане, толкова бърз и тотален, че не може да се припише само на съответните политически, военни или икономически фактори. Днес, по-малко от поколение по-късно Британия, както Испания – изгуби световното си превъзходство.

Начинът, по който Бог работи с народите по въпроса на Израел, илюстрира един основен принцип, който лежи в основата на действието Му с човечеството като цяло. Когато Бог се занимава с човека, Той не слиза от Своя трон и не се изправя пред всеки един човек Лично. По-скоро Той се изправя пред човека индиректно чрез Своето Слово. По този начин нашият отклик на Божието Слово става отклик към Самия Бог – макар че ние самите може да не го признаваме.

Това е било така от самото начало на човешката история. Когато Бог е поставил Адам в градината, Той не останал там постоянно да присъства лично и да следи поведението му. По-скоро, от този момент нататък Бог бил представян от словото, което остави на Адам: „Ти си свободен да ядеш от всяко дърво в градината; но не трябва да ядеш от дървото на познанието на доброто и злото, защото когато ядеш от него, със сигурност ще умреш” (Битие 2:16,17).

Когато Адам не се покори на това слово от Бога, последствията бяха същите, каквито биха били, ако той не бе се  покорил в лицето на Бога. Отхвърлянето на Божоето Слово беше еквивалентно на отхвърлянето на Бога, ако присъстваше лично.

Същият принцип се повтаря много пъти в процеса на работа на Бога с Израел. В един момент например  Бог говори на цар Саул чрез пророк Самуил, като му заръча да извърши осъждение върху амеличаните. Когато Саул не успя да изпълни цялата заръка, Самуил му каза: „…Понеже ти отхвърли словото на Господа, то и Той отхвърли тебе да не си цар” (1 Царе 15:23).

Това, че Саул отхвърли Божието слово чрез пророка Самуил, беше все едно да отхвърли Самия Бог. Това му струваше трона и в крайна сметка – живота.

Когато Бог застане пред някой човек или народ чрез Словото Си, Самият Той избира въпроса, върху който да се съсредоточи. При Адам това беше плодът на дървото. При Саул беше изпълнение на осъждение над амеличаните. Какъвто и да е въпросът, зад него стои Божието върховно изискване на подчинение и покорство на Словото Му.

Така е и с осъждението на народите. Самият Бог е избрал въпроса: възстановяването на Израел. Изглежда, сякаш като се съсредоточава върху Израел, Бог нарочно е избрал един народ, който очевидно е слаб и който е бил настойчиво отхвърлян от други народи. По този начин решението, което всеки народ вземе относно Израел, не трябва да бъде замъглявано от евентуални съображения за неотложност или материален личен интерес.

Така остава само една неизменна и достатъчна причина народите да вземат страната на Израел: Бог ясно е открил в Словото Си, че възнамерява да възстанови Израел и изисква от всички други народи да сътрудничат на целите Му. Всяка нация, която отхвърля това откровение от Божието Слово, в крайна сметка отхвърля Самия Бог и трябва да си понесе последствията.

ОВЦЕТЕ И КОЗИТЕ

Принципът за осъждение на народите, разкрит тук, не е ограничен до Стария Завет. В Новия Завет Исус Сам разкрива, че когато Той се върне в слава като Цар, за да установи Своето Царство, ще съди народите според същия принцип.

В Матей 25 Той описва живо осъждението, което ще се осъществи тогава. В тази притча – която по-точно е пророчество – Исус използва сравнението с овчар, който разделя овцете от козите си. Въпросът, който трябва да се разреши на този съд, е: Кои народи ще бъдат считани за достойни да заемат своето място в Царството, което Исус изгражда и кои народи ще бъдат изключени от него?

Исус поставя народите „овце” от дясната Си страна и ги кани в Своето Царство с думите: „Елате, вие благословени от Моя Отец, наследете царството, приготвено за вас…” (стих 34).

От лявата Си страна поставя народите „кози”, като ги изолира от Царството с думите: „…Идете си от Мен, вие, проклети, във  вечния огън…” (стих 41).

Принципът, според който „овцете” са отделени от „козите”, е прост: начинът по който са се отнасяли към братята на Исус. Народите „овце” са им показвали милост, където са ги срещали в положение на нужда – когато са били гладни, жадни, чужденци, голи, болни или в затвора. В подобни ситуации, за разлика от тях народите „кози” не са успели да им покажат милост.

И в двата случая Исус заявява, че начинът, по който тези народи са се отнасяли към братята Му, се счита като начин, по който са се отнасяли със Самия Исус. Милост, показана към тях, е милост, показана към Него; и милост непоказана към тях, е милост, непоказана към Него. Следователно от тук става ясно, че народите определят собствената си съдба по начина, по който се отнасят към братята на Исус.

Новият Завет ни разкрива, че братята на Исус спадат в две категории: тези, които са свързани с Него чрез плът и кръв; и тези, които са свързани с Него като посветени ученици. В определен момент в служението Му Той погледна към учениците, насядали около Него, и каза: „…Ето майка Ми и братята Ми! Защото, който върши Божията воля, той ми е брат, и сестра, и майка” (Марк. 3:34,35). Така Исус включва всичките истински ученици в Своето семейство.

Той обаче не изключваше тези, които са Му роднини по плът и кръв. Исус продължава през вечността да бъде: „…Лъвът от Юдовото племе, коренът Давидов…” (Откровение 5:5). Той завинаги е свързан със семейството на Давид и племето на Юда и все още пази Своята самоличност, която Го свързва с еврейския народ.

И така, братята на Исус, споменати в картината на овцете и козите, може да включват и християните, и евреите. С това разбираме, че принципът на разделянето между овцете и козите се прилага директно за периода, в който ние живеем сега. Всички  елементи от ситуацията, която Исус описа, са вече налице в съвременната световна политика..

Два аспекта от тази ситуация са особено важни. Първо, най-противоречивият въпрос, ябълката на раздора в световната политика днес, е държавата Израел. Противопоставянето на Израел се оглавява от мюсюлмански блок от нации, които не само отказват да признаят съществуването на Израел, но дори са посветени на унищожението му.

Тези народи са носители на повече влияние, отколкото биха имали при нормални  обстоятелства, тъй-като контролират главния дял от световните запаси на нефт, от който всички съвременни нации са зависими.

Мнозина имат малка или никаква представа обаче за истинското отношение на исляма към християнството…  В нации, доминиращи от исляма, почти е невъзможно да се намери процъфтяваща християнска църква.

Сред целия този антихристиянски натиск обаче пророческото слово на Бога продължава да определя курса на историята. Макар, че ислямът и комунизмът се борят против Божието Слово, всъщност без да знаят те са  инструменти за неговото изпълнение. Като огромни ножици те действат по света, като карат християните и евреите да вървят заедно. По този начин те помагат да се сложи край на вековното разделение между „братята на Исус” – тези родени по Дух, и тези, родени  по плът.

Изправени пред тези силни общи врагове, християните и евреите са принудени да преоценят своето отношение един към друг. Вместо да се съсредоточават върху точките, които са ги разделяли толкова дълго, те започват да наблягат на многото елементи от общото им духовно наследство.

Мощното духовно обновление, което докосва християнската църква по целия свят, кара християните с най-различен произход да се върнат към първоначалния си библейски произход. Така те откриват, и често са изненадани, че и в Стария, и в Новия Завет техният произход е еврейски.

Държавата Израел, от друга страна, изправена пред предателството на много от бившите й политически съюзници, започва да разбира – с точно толкова учудване – че най-здравите и влиятелни приятели днес се намират сред вярващите в Библията християни по целия свят.

По този начин се определят линиите за последния конфликт, който ще въведе Божието Царство на земята. Божествено определените представители на това Царство – както християни, така и евреи, откриват, че застават един до друг. Всичките сили, които се противопоставят на Божието Царство, се нареждат срещу тях.

Конфликтът се простира до две царства – естественото и духовното. Християните са призвани да играят своята роля главно в духовното царство. …В естествената област конфликтът се съсредоточава главно върху земята и народа на Израел.

СЦЕНАТА Е ПОДГОТВЕНА

На сцената на човешката история, последните фази от конфликта са описани в трите заключителни глави от Захария. В първата от тези три глави – Захария 12:1 – Господ се представя като всемогъщ и вездесъщ:

Господното слово, изявено за Израел: Така казва Господ, Който простря небето и основа земята, и образува в човека духа му.

Тук Господ дава две причини, поради които Той може да контролира, и да предсказва курса на историята. Първо, Той е Творец на небесата и земята, който продължава да контролира всичко, което е сътворил. Второ, Той образува духа на човека в него; Той знае мислите и намеренията на всички хора. Никой човек или нация не могат да съставят план, който да е скрит от Господа.

Новият Завет по същия начин изявява Божието всезнание и го представя като функция на Неговото Слово:

Защото Божието слово е живо, деятелно, по-остро от всеки меч, остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка и издирва помислите и намеренията на сърцето. И няма създание, което да не е явно пред Бога; а всичко е голо и разкрито пред очите на Този, пред Когото има да отговаряме (Евреи 4:12,13).

Авторът продължава Божието Слово като духовен рентген, който отчита всичко, което е вътре в човека. Логично е тогава, че същото Слово на Бога, което открива най-вътрешните мисли на човека, може и да предскаже как той ще се държи в дадена ситуация.

Като се връщаме отново на Захария 12 глава, виждаме как Бог подрежда сцената за последния конфликт:

Ето, Аз правя Ерусалим омайна чаша за всички околни племена; и това ще бъде и за Юда в обсадата против Ерусалим (стих 2).

Главният въпрос, около който в крайна сметка се върти конфликтът, според пророка, е градът Ерусалим – което съответства на съвременната ситуация в световната политика. През 1947 г., когато ООН гласуваха за разделяне на Палестина, те предложиха Ерусалим да се обяви за интернационален град. В последвалите боеве обаче евреите запазиха контрол над западната част на града, а Йордания си прибави източната част, включително Стария град и областта на храма.

После, в шестдневната война през 1967 г. Израел получи контрол над целия град и по-късно обяви Ерусалим за „вечна столица” на държавата Израел. Всеки, който е запознат с вътрешните убеждения на евреите, може да се обзаложи, че едно нещо е сигурно: Израел никога няма доброволно да предаде контрола върху Ерусалим.

Захария продължава да описва реакцията на „околните племена”. Те, разбира се, са всичките мюсюлмански народи от Блозкия Изток. За тях Ерусалим под еврейски контрол е станал „омайна чаша”.

Ерусалимската Библия превежда тази фраза „опияняваща чаша” – питие, което е толкова опияняващо, че народите, които го вкусят, вече не могат да владеят действията си. Те повече не могат да действат рационално, както хора, които са  пияни или дрогирани.

Тази опияняваща съставка вече действа между мюсюлманските народи. Тя дори може да се определи като „демоничен фанатизъм”. Тя е предизвикала отношения и речи, които са толкова крайни и омразни, че не могат да се считат за напълно рационални.

Съставката е придизвикала призив, отправян от различни мюсюлмански лидери и нации за обединен джихад – или свята война – да си възвърнат Ерусалим от еврейския народ. Досега обаче безкрайните разправии на мюсюлманските народи са ги спирали да се обединят ефективно, за да извършат целта си.

В картината, която описва Захария, конфликтът за Ерусалим е поставен в контекст на обсада: „ И това ще бъде и за Юда в обсадата на Ерусалим”.

Когато аз бях в Ерусалим през 1947-48 г. станах свидетел на това, което смятам, че беше началото на изпълнението на това предсказание. Както еврейската част на Ерусалим, така и еврейското общество (това е Юда) за известно време бяха обсадени от околните араби. Въпреки че останах с впечатлението, че това не беше окончателното изпълнение на предсказанието на Захария, Бог го използва, за да ме накара да разбера колко близо е самото изпълнение.

РАЗРАСТВАНЕ НА КОНФЛИКТА

В Захария 12:3 пророкът продължава и описва разрастването на конфликта:

В онзи ден ще  направя Ерусалим тежък камък за всички племена; всички, които се натоварят с него, ще се смажат.

В стих 2 пророкът говори само за „всичките околни племена” – т.е. арабските държави в Близкия Изток. За тях Ерусалим е „омайна чаша”. Тук, в стих 3, Захария продължава по-нататък като включва „всичките племена” по земята. За тях Ерусалим ще бъде „утегчителен камък” и всеки, който се опита да го премести, ще се смаже.

През 1947-48 г. гледах как Британското временно управление се опитваше да премести този камък, но точно както Захария е предсказал – те се смазаха. Най-накрая те поставиха този „утегчителен камък” в нозете на Обединените нации. Всяка друга езическа сила, която се опита да премести камъка, ще понесе същата съдба. Ерусалим е „градът на Великия Цар” (Матей 5:35). Само Царя може да разреши проблемите на Своя град и да му даде истински и траен мир.

В светлината на настоящата свeтовна ситуация не е трудно да се напише сценарий, кулминацията на който е, че „против него ще се съберат всичките народи на света”. Всъщност няма да са повече от три сцени.

Сцена1: Мюсюлманският блок в Обединените нации, заедно със съюзниците си правят предложение да направят Ерусалим международен град. Съвсем вероятно е йерархията в римокатолическата и източноправославната църква – вероятно и англиканската цъква – да подкрепят това предложение.

Сцена2: Събранието на Обединените нации приема предложението и се съгласява да използва военна сила, ако е необходимо, за да стане това. Израел отхвърля предложението.

Сцена 3: Обединените нации издигат представителна военна сила и пристъпят към Израел от една от съседните арабски територии, като обсаждат Ерусалим. По този начин „всичките народи” по земята посредством представителите си ще се „съберат против Ерусалим”.

Както стоят нещата в съвременната политика, първата „сцена”, очертана по-горе, може да се изиграе само за няколко дни. След това ще са нужни само няколко седмици, за да станат следващите две сцени свършен исторически факт. Не казвам непременно, че историята ще последва точно този курс, който очертах. Намерението ми е просто да насоча вниманието ви върху факта, че може вече да сме на прага на събитията, предсказани тук от Захария или близо до тях.

Понастоящем тези пророчества от Захария – и много подобни пророчества от различни места на Библията – изпълняват три важни функции. Първо, те ни посочват много ясно принципната посока, в която световните събития се движат. Второ те ни помагат да се присъединим към изпълнението на Божиите предварително начертани цели. Трето, те ни предупреждават, че кулминацията на века може да е много близо.

КУЛМИНАЦИЯТА

За последната драматична кулминация от пророчествата на Захария относно Израел и Ерусалим трябва да отворим на глава 14:2:

Защото ще събера всичките народи на бой против Ерусалим; градът ще бъде превзет, къщите ще бъдат обрани, а жените – изнасилвани, и половината от града ще отиде в плен; а останалият народ няма да бъде изтребен от града. Тогава Господ ще излезе и ще воюва против онези народи, както когато воюва в ден на бой. В онзи ден краката Му ще застанат на Елеонският хълм, който е срещу Eрусалим на изток; и Елеонският  хълм ще се разцепи по средата на изток и на запад, така че ще се образува голяма долина, като половината на хълма се оттегли на север и другата му половина – на юг… И Господ моя Бог ще дойде и всичките святи ангели с Него.

По всяка вероятност този пасаж описва крайният резултат от събирането на всички народи против Eрусалим, което за първи път се споменава в Захария 12:3. Изглежда разумно да поставим тези събития в периода, описан от Еремия:

Горко! Защото велик е онзи ден, подобен на него не е имало; именно той е време на утеснениeто на Яков; но ще бъде избавен от него (Еремия 30:7).

Моята цел е не да изследвам всички подробности, описани толкова живо тук. Достатъчно е да се каже, че кулминацията ще дойде чрез директна лична намеса на Самия Господ.

Божиите хора в Новия Завет продължават да очакват тази славна кулминация. Във 2 Солунци например, Павел гледа напред към същото събитие:

 …Когато се яви Господ Исус от небетo със Своите силни ангели…когато дойде в онзи ден, за да се прослави в Своите светии и да се покаже чуден между всички повярвали ( 2 Солунци 1:7, 10).

В Откровение 22:13 Исус се представя като „алфа и омега” на цялата история. Като алфа Той е дал ход на историята. След това други личности и посредници са играли различни роли. Но когато дойде краят, отново Исус ще се яви като омега и ще доведе историята до божествено определения завършек.

При този завършек разединените потоци на историята ще се съединят отново. Невидимото ще стане видимо; духовното ще се слее с естественото. Пророчеството ще стане история. Писаното слово от Писанията ще се съедини с личното Слово – изявения Господ. Тяхното сливане ще осъществи пълното и последно изпълнение на последната дума за Близкия Изток.

В тази заключителна сцена всички актъори в драмата на установяване на Божието царство на земята се събират на сцената. Същата сцена, върху която се е разиграла всяка предишна криза от същата драма: Ерусалим и хълмовете около него. Ангелски множества, прославени светии и оцелелият остатък от Израел ще заемат съответните си места.

Но централната фигура, която грее по-ярко от всички останали и която ги събира около Себе Си, е тази на Месията, Царят.

Така небето ще осъществи изповедта, която всеки ортодоксален евреин е държал през вековете – дори на път към мъченическия кол или газовата камера: „Вярвам със съвършена вяра в идването на Месията: и дори да се забави, аз още ще го чакам всеки ден да дойде”.

Така небето ще отговори на молитвата на възрастния апостол Йоан на остров Патмос – молитвата, която се повтаря като ехо от всеки истински християнин – в края на Новия Завет:

Амин! Ела Господи Исусе!

Книгата е преписана според превода на първото й издание на български език – 1999 г.

Благодарим на Derek Princе Ministries и специално на Марк Девито, зa разрешението им да публикуваме откъси от книгата на Дерек Принс „Последната дума за Близкия Изток” на този уебсайт.