Category: ИЗРАЕЛ

 

Има хора, които се придържат към идеята, че Бог е свършил с Израел. Те твърдят, че отхвърлянето на Исус от евреите, както е показано в Новия завет, предизвиква Бог да се обърне към езическия свят и към вярващите евреи (т.е. тези в Църквата), като по този начин анулира обещанията и пророчествата Си, които дава на физическите наследници на Израел първоначално чрез Авраам. Тази позиция е известна като “Теологията за заместването”. Нейни поддръжници са Римокатолическата църква, някои протестантски деноминации и ислямът!

Настройки, подкрепящи “Теологията за заместването”, вилнеят сред поддръжниците на исляма, които твърдят също, че са изместили не само Израел, но и Църквата по отношение на Божията икономика. Разрушаването на храма в Ерусалим от Тит през 70 г. след Христа се посочва, както от мюсюлмани, така и от християни, като доказателство за Божието недоволство към Израел. Смята се, че така Той наказва народа Си и се отрича от него завинаги. Освен това поддръжниците на тази теология, арогантно започват да твърдят, че Бог премества благословенията Си специално вече върху тях самите (вижте Римляни 11:18). повече…

През 485 година пр. Хр. земята на Израел, завзета от вавилонците, беше необитавана пустош с изключение на няколко селяни, които едва свързваха двата края. Това беше земята, която Бог обеща на Авраам, Исаак и Яков и на техните потомци завинаги:

“Защото цялата земя, която виждаш, ще дам на теб и на потомството ти до века…” (Битие 13:15).

“Земята да не се продава трайно, понеже земята е Моя…” (Левит 25:23).

Някога гордите жители на обещаната земя бяха избити, разпръснати и отведени във Вавилон, където прекараха 70 години, както Йеремия беше пророкувал:

“И цялата тази земя ще бъде пуста и за учудване; и тези народи ще робуват на вавилонския цар седемдесет години” (Йеремия 25:3-11).

Много евреи се върнаха в Йерусалим, за да построят храма отново – но градът все още е разрушен, неговите стени са съборени и портите му – изгорени.

В този безнадежден час Бог говори чрез Захария – едно от най-забележителните пророчества, записвани някога. Това се отнасяше до така наречените в Библията “последни дни”:

“Ето, Аз правя Йерусалим омайна чаша… ще направя Йерусалим тежък камък за всички племена” (Захария 12:2-3).

През 1948 светът видя изпълнението на това пророчество, последвано от изумителното възраждане на Израел. Точно както Библията предсказва, не Ню Йорк, Берлин или Москва, но Йерусалим е най-големият световен товар. И учудващо е това, че Съветът за сигурност към Организацията на обединените нации е посветил почти една трета от своите дебати на Израел, който има само една хилядна част от земното население!

Йерусалим нямаше да е проблем номер едно за ООН, ако можеха да се разпоредят с Израел, но неговата армия е най-добрата в света:

“В онзи ден ще направя Юдовите началници… като запален факел сред снопове; те ще погълнат всички околни племена… Господ ще защити йерусалимските жители” (Захария 12:6, 8).

Точно както е пророкувано, Израел погълна своите нападатели, като печелеше всяка война с изумително превъзходство над тях.

Ангел Гавраил каза на Даниил, че Йерусалим ще бъде съграден отново, че 483 години по-късно ще дойде Месията, че Неговият собствен народ ще го отхвърли и разпъне и че градът и храмът ще бъдат разрушени отново – така и стана.

“И след шестдесет и две седмици Месия ще бъде посечен и няма да има кои да Му принадлежат; народът на княза, който ще дойде, ще погуби града и светилището…” (Даниил 9:26).

Исус яздеше към Йерусалим в пророкувания ден, беше приветстван като Месията и след това отхвърлен. Исус пророкуваше:

“Истина ви казвам: Тук няма да остане камък върху камък, който да не се срине” (Матей 24:2).

“И те (евреите) ще бъдат откарани в плен между всички народи” (Лука 21:24).

През 70-а година сл. Хр., точно както Исус предсказа, римските армии под управление на Тит ограбиха Йерусалим и не оставиха камък върху камък от храма на Ирод. Повече от милион евреи бяха убити, а останалите бяха разпръснати по всички народи.

“Ще бъдете изкоренени от земята, в която отивате да завладеете. Господ ще те разпръсне между всички племена – от единия край на света до другия край на света…” (Второзаконие 28:63-64).

Израелските пророци също предсказаха антисемитизма, който ще преследва евреите навсякъде.

“И ще станеш за учудване, обект на поговорка и поругание за всички племена” (Второзаконие 28:37; Йеремия 29:18).

Разпръснати по всяка нация, евреите бяха мразени, преследвани и убивани като никой друг народ, докато пустеещите земи на Израел продължиха да скърбят. През 1867, по време на визитата си там, Марк Твен пише:

“Витлеем… където ангелите пееха, е без никакво живо създание…

Палестина е в дълбока скръб… пуста и злощастна…”

В друго забележително пророчество Исус заявява:

“Йерусалим ще бъде тъпкан от народите, докато се изпълнят времената на езичниците” (Лука 21:24).

За Йерусалим се е борила всяка една мощна сила в историята. Най-напред вавилонците са владеели земята, после Мидия и Персия. Александър Велики е завладял Палестина през 333 г. пр. Хр. По-късно египтяните и сирийците са я имали до римляните. Ислямските нашественици са поели контрола, като по-късно са били заместени от кръстоносците. По-късно ислямските мамелюци от Египет завзели Йерусалим. Тогава за около 400 години го завладяла Отомано-турската империя. И през всичките тези векове юдеите са живели там и са страдали.

Изпълнените библейски пророчества относно Израел, Йерусалим и Юдея ни дават доказателства за Божието съществуване и за това, че Библията е вярна.

Много хора мислят, че римокатолическите кръстоносци освобождават святата земя за юдеите. Фактически те са колели юдеите и завзели страната за католическата църква. Папа Урбан II, който организира първият поход, подтиква кръстоносците да тръгнат по пътя към Святия гроб, за да изтръгне тази земя чрез нечестива борба и да я държи в подчинение на себе си.

Орди от доброволци под знамето на кръста избиват Христовите земни братя – юдеите, по пътя за Йерусалим. Водачът на кръстоносците Годефроа дьо Булон се заклева да отмъсти на юдеите за кръвта на Исус, като не остави нито един жив от тях. Когато завземат града на Давид, кръстоносците подгонват юдеите към синагогата и я подпалват.

Успешните папи третират юдеите като прокажени без права, между тях са Пий VII, Лъв ХII, Пий VIII, Григорий ХVI.

Хитлеровата злоупотреба с германските евреи, водеща постепенно до Втората световна война, не скрива разпалващия се антисемитизъм, който всъщност става световен. Океанският лайнер “Сейнт Луиз”, претъпкан с 1100 еврейски бежанци, беше връщан от всяко пристанище в Южна, Централна и Северна Америка. Макар че 700 от тях имаха валидни документи за влизане в Американските щати, президентът Рузвелт ги изпрати обратно да загинат в Хитлеровите пещи. Даже швейцарците върнаха бягащите юдеи при техните убийци и действаха като Хитлеровите банкери, донесли милиони долари за нацистите, приемайки злато и пари, откраднати от еврейските жертви.

В края на Втората световна война Божието обещание да върне Своя избран народ обратно в страната му изглежда по-абсурдно, отколкото преди. Шест милиона юдеи загинаха в Хитлеровия Холокост – факт, който мнозина продължават да отхвърлят. Сега Адолф Ейчмън в своите спомени, писани в затвора, нарича избиването на юдеите “най-ненормалното престъпление, най-големия танц на смъртта в историята на човечеството”.

Невероятно… стотици “живи скелети”, оцелели от лагерите на смъртта, след освобождаването им в края на войната са били убивани из цяла Европа.

Но Божиите обещания все още бяха сигурни. От 1945 до 1948, независимо от жестоката британска морска блокада, десет кораба прекараха контрабандно 70 000 юдеи в обещаната земя. Един от тях разказва:

“Беше по-добре да рискуваме опасността по море и британския флот, отколкото да стоим в Европа… За първи път ние имахме цел – да създадем юдейската държава.”

Милиони юдеи се върнаха в Израел от повече от 100 държави. Със сигурност съществуването на Израел днес в Обещаната земя е Божие действие!

“Ето, Аз ще ги доведа от северната земя и ще ги събера от краищата на света… Който разпръсна Израел, Той ще го събере…” (Йеремия 31:8-12).

През ноември 1947 г. Обединените нации приемат Резолюция 181. Тя разделя Палестина, като дава 18% на юдеите и 82% на арабите и прави Йерусалим международен град, който да не бъде никога под юдейски контрол – както настоява и Ватикана.

Арабският свят отхвърля това решение, като изисква цялата Палестина. Дори и днес нито една арабска карта не посочва съществуването на Израел.

На 14 май 1948 г. Израел обявява независимост. Той беше нападнат веднага от шест арабски нации. Техните армии надхвърляха многократно броя на юдейските заселници и имаха превъзходство в оръжия, танкове и самолети.

Получил от Обединените нации само тясна ивица земя и атакуван от врагове, решени да го изтребят, Израел е трябвало да бъде унищожен. Но за учудване на наблюдаващия свят, който приветствал противниковата страна, израелските заселници изненадващо победиха техните евентуални унищожители, точно както Бог обеща. И така имало война след война, като атаките на враговете с цел унищожаване на Израел продължавали. Да, крайната им цел е била унищожение! Мюсюлманите имат религиозното задължение да унищожат юдеите. Те мечтаят да заличат Израел и да празнуват в чест на убийците на невинни израелски граждани. Ислямският фундамендализъм сега помита света. Самият Мохамед декларира:

“Последният час няма да дойде, преди мюсюлманите да се бият с юдеите и да ги убият.”

Сега медиите наричат мюсюлманските терористи радикали и екстремисти. Всъщност те просто са верни на исляма. Коранът заявява:

“Не вземай за приятели юдеи и християни… Коли идолопоклонниците (немюсюлманите), където и да ги намериш… Побеждавай ги и приготвяй за всеки един от тях засада” (Сура 5:51; 9:5).

Хитлеристки заплахи постоянно се сипят от мюсюлманските религиозни и политически лидери по телевизията и радиото, както и от високоговорители в джамиите и по улиците. Когато Кадафи вика: “Битката с Израел ще бъде такава, че… Израел ще престане да съществува!”, той говори за всички. Унищожението на Израел се прелива в мюсюлманите с тяхното майчино мляко.

Един сирийски министър на образованието пише:

“Омразата, която ние втълпяваме в умовете на нашите деца от рождение, е свещена.”

В учебник за 9 клас в Египет се заявява:

“Израел няма да живее, ако арабите стоят твърдо в тяхната омраза.”

В учебник за 5 клас се казва:

“Арабите няма да престанат да действат за унищожението на Израел.”

Израел е безумен да въдворява мир с такива врагове – но натискът по целия свят го принуждава да прави това.

По време на войната, започната на празника Йом Кипур през 1973 г., хиляди танкове бяха разположени едновременно по цялата Синайска планина в Египет до Голан в Сирия в добре координирана коварна атака. Израелските военни сили празнуваха най-святият от юдейските религиозни празници и им отне три дена за пълна мобилизация. 300 000 израелтяни се биха срещу 1.2 милиона араби. Когато достигнаха до ръба на поражението, последствията за Израел изглеждаха много тежки. Но в изпълнение на удивителното пророчество на Захарий: “Юдейските сили ще бъдат като огън, който ще погълне обкръжаващите нации”, Израел се справи с враговете си.

Като отмъщение срещу Израел 61 нации скъсаха дипломатическите си отношения с държавата, но никой не смъмри арабите за тяхната коварна атака. Израелската отчаяна и скъпо струваща защита е описвана постоянно като необуздана агресия срещу нейните миролюбиви съседи.

Антисемитизмът мотивира световните медии, които се ръководят главно от петролните интереси на страните. Нито една критика не се появява в отговор на повтарящите се арабски закани за унищожението на Израел.

Когато Израел депортира 400 терористи на “Хамас” и “Ислямски джихад”, които убиха и осакатиха стотици израелски граждани, имаше шумен протест от страна на световните медии и осъждане от Обединените нации. Но когато Кувейт депортира 300 000 палестинци, повечето от които бяха невинни цивилни граждани, медиите едва-едва реагираха, а Обединените нации напълно го пренебрегнаха.

Обединените нации са очевидно проарабска и антиизраелска организация. Омиротворителните сили на Обединените нации в Ливан подслониха терористи на ООП. Разрешиха им да използват техните бази за обучение, дадоха им военна екипировка и подпомогнаха терористични отряди по пътя им за атакуване на Израел. Когато Израел в отчаянието си най-накрая нахлу в Южен Ливан, за да го прочисти от ООП, в зоната на Обединените нации бяха разкрити тайни складове с достатъчно оръжие да обезпечи нахлуването на един милион души.

Обединените нации повече от 370 пъти са осъждали Израел, който е защищавал себе си, но никога не са осъждали терористите и агресорите, които са го атакували. Две години след като ООП уби 12 израелски атлети по време на Мюнхенските олимпийски игри, терористичният лидер Арафат беше поканен от Генералната асамблея да се обърне към Обединените нации и да приветства героите, макар че той говори за края на израелското съществуване.

Главният секретар на Обединените нации Бутрос Гали заяви:

“Юдеите трябва да се откажат от техния статус като нация и от Израел като държава и да се претопят като общност в Арабския свят.”

Хълмът на храма на планината Мория е най-високата част и сърцето на Йерусалим. Този парцел от около 140 дка земя повдига такъв яростен гняв, че може да причини трета световна война по всяко време.

Там Авраам в покорност издига олтар и завързва сина си Исаак, за да го принесе в жертва на Бога, но Бог го възпира и го снабдява с овен на мястото на Исаак. 900 години по-късно – преди 3000 години, цар Давид купува тази свещена земя от евусееца Орна, за да построи там олтар на Бога. И на същото това място Соломон построи първия храм.

Юдейският храм, два пъти разрушаван, го няма вече. На негово място се намира Куполът на скалата – монумент на ислямския бог на луната – Аллах, който мрази юдеите.

Завземането на Източен Йерусалим от Израел през 1967 г. и заедно с това на Хълма на храма, изглежда като да контрастира на Христовото пророчество, че Йерусалим ще бъде тъпкан под краката на езичниците до Неговото завръщане. Но, невероятно, Израел веднага предаде Хълма на храма обратно под грижата на йорданския крал Хюсеин, който го предаде през 1994 г. на Ясер Арафат и неговата ООП. Сърцето на Йерусалим остава в езически ръце… и езическите нации искат световен контрол.

Най-важното за средноизточния конфликт днес е проблемът с така наречения палестински народ. Организацията за освобождение на Палестина – ООП, оглавявана от Ясер Арафат от 1969 г., претендира да представлява палестинците. ООП заявява:

“Борбата с ционисткия враг не е борба относно израелските граници, а относно съществуването на Израел.”

ООП, както всеки един трябва да знае, е ислямска терористична организация. Тя обучаваше бандите на Иди Амин, които убиха около 300 000 черни християни в Уганда. Повечето терористични организации по света са били обучавани от ООП. Арафат е извършил първото си убийство, когато е бил на 20 години. Под негово водачество ООП става най-голямата, богата, покварена и изпълнена с кръв терористична организация, позната някога.

До 1970 г. ООП има 55 бази в Йордания и нейният непрекъснат тероризъм срещу йорданските цивилни бил толкова жесток, че крал Хюсеин вдигнал своите бедуински войски срещу тях и след седмици на кървава битка ги изгонил към Ливан. Там ООП помита християнските градове Дамур, Бейт Малат, Тал Абас и други. Нейното управление на терор в Ливан… остава неизвестно. Международната преса замълчава поради страха от убийство на този, който посмее да каже истината, като Лери Бучман и Сийн Тулан от Ей Би Си, Марк Траян от Свободното белгийско радио, Робърт Пфефър от Дер Шпигел и други. Около 300 000 цивилни ливанци са били убити и повече от 100 000 оцелели млади момичета са изоставени бременни в резултат на изнасилвания от членове на ООП, преди израелтяните да ги изгонят от страната. Но Израел отново беше набеден като негодник.

Всяко мирно споразумение с ООП е с намерение Израел да бъде измамен. Примерът, който мюсюлманите следват днес, им е даден от Мохамед. През 622 година в Мека той сключил мирен договор с неговото собствено племе кураиши. Две години по-късно той атакувал Мека, изклал всички мъже и взел жените и децата в робство. Арафат публично заяви:

“В името на Аллах… аз не считам това (израелския мирен договор с ООП) за нещо повече от съгласието, подписано между нашия пророк Мохамед и кураишкото племе… За нас мир означава унищожение на Израел.”

Първата стъпка е да претендира за мир с цел да притежава територии вътре в Израел, от които да насочи своето финално унищожение.

Невероятно, Арафат и неговите убийци от ООП са представяни като уравновесени, със здрав разум и са обкръжени с особено внимание от световните медии. На този безскрупулен садистичен престъпник бе дадена Нобелова награда за мир и той бе почетен като борец за справедливост за потиснатия палестински народ.

Палестинци? Никога не е имало палестински народ, нация, език, култура, религия или икономика. Прокламациите за потомци на палестинския народ, които предполагаемо са живели хиляди години на земя, наречена Палестина, определено са лъжа! Тази земя се е наричала Ханаан, населявана от ханаанци. Това, което е било земята на Ханаан, е станало земя на Израел, когато Бог я дава на Своя народ. Но ревизираната история, която крие истината, е представена в най-добрите енциклопедии и справочници, даже и в християнски публикации…

Тези, които днес наричат себе си палестинци, са араби по рождение, език, ислямска религия и култура.

Името Палестина идва от филистимците, главните врагове на Израел в древността.

130 година след Христос римляните възстановяват Йерусалим като езически град с храм на Юпитер на мястото, където е стоял юдейският храм. Подбудени към бунт, около 500 000 юдеи са били убити и хиляди продадени в робство. Разгневени римляните преименуват земята на Израел в Сирия-Палестина. Ето откъде идва името.

Оттогава юдеите, живеещи там, са станали известни като палестинци. По време на Втората световна война британската армия е имала палестинска бригада, съставена изцяло от юдейски доброволци. Палестинският симфоничен оркестър е бил целият юдейски и вестник “Палестин Поуст” е бил юдейски вестник.

В 1948 г. арабите, които са избягали от Израел, започнали да обявяват себе си за истински палестинци и да твърдят, че Израел винаги е принадлежал на тях. Световните медии силно поощрявали тази лъжа. Истината е, че през 1948 г. арабите притежавали едва 3% от така наречената Палестина.

Израелските претенции за страната датират от около 4000 години, от Авраамовата придобивка на пещерата Махпелах при Хеврон. Там Авраам погребва своята жена Сара и там са били погребани Авраам, Исаак, Ревека, Лия. В Хеврон Давид е бил коронясан за цар. Това съкровено юдейско място няма никаква връзка с арабите или исляма. Сега мюсюлманите, независимо от продължаващото 3000 г. юдейско присъствие там, заявяват, че Хеврон е тяхна собственост, строят джамия и са решили  да изгонят всеки юдейски жител.

В последните 50 години светът се сблъска с проблема за стотици и хиляди така наречени палестински бежанци от войната за независимост през 1948 г. Типично за техните лъжи световните медии обвиняват юдеите за безскрупулно изселване на местното население.

Фактически арабското главно командване спешно предупреждава арабите по радиото да излязат от Палестина, докато те колят юдеите. Около 350 000 бягат, но голяма част не. Тези, които остават, са израелски граждани и днес представляват около 60% от гласоподавателите в Израел.

Йордания анексира обозначената от Обединените нации палестинска територия, изгонва всички юдеи, разрушава всички юдейски храмове на поклонение и преименува области, каквито от библейски времена са били Юдея и Самария, на “Западния бряг”.

Независимо от милиардите долари приходи от петрол и огромната земя, 700 пъти по-голяма от тази на Израел, арабските нации отказват да приемат всякакви бегълци от 1948 г. и да ги устроят към нормален живот. Сега, наброяващи милиони поради високата раждаемост и населяващи позорните бежански лагери в Газа, Йордания, Ливан, Сирия и по Западния бряг, тези нещастни заложници предвидливо са пазени за показ.

Противоположно на това новосъздадената държава Израел, по това време с население от 600 000, прие 820 000 юдейски бежанци от арабските земи, където за 1300 години съществуване на исляма юдеите редовно са били заплювани в магазините и по улиците. Стотици са измъчвани и убивани в произволни изблици на насилие от разгневени тълпи мюсюлмани, а тяхната собственост е била отнемана.

Раждането отново на Израел подсигурило благоприятно убежище, към което те побягнали.

Израел приел милиони емигранти. Повече от милион палестинци в бежански лагери попаднали под израелски контрол по време на шестдневната война през 1967. Израел им предлага място в провинцията, електричество, канализация, улици и училища и построява девет комплекса от къщи за настаняване в тях на 10 000 семейства. Арабските народи силно опонират на помощта, която Израел предлага на бежанците. Нещо още по-невероятно, Обединените нации приемат следните смайващи идеи:

Общото събрание иска Израел да спре презаселването на палестински бежанци в ивицата Газа.

Общото събрание на ООН призовава Израел още веднъж да се въздържа от всякакви действия, които водят до презаселване на палестински бежанци в Западния бряг.

Ако се върнем 3000 години назад, Йерусалим винаги е бил столица на Израел при управлението на неговите царе. Съвременният Израел настанява своя Кнесет там. Но световните нации откриват своите посолства другаде. По време на посещението в Йерусалим през 1998 г. ватиканският министър на външните работи нарича израелското присъствие в Източен Йерусалим “нелегална окупация”. През март 1999 г. Израел е бил отново уведомен, че Европейският съюз “не признава израелския суверенитет” над Йерусалим. В папската була от 2000 юбилей Йоан Павел II още веднъж отхвърля израелския суверенитет над Йерусалим.

Дерек Принс

Откъси от книгата „Последната дума за Израел” 

ЧИЯ Е ЗЕМЯТА?

Сега трябва да се изправим пред един от най-противоречивите въпроси на съвременната политика. Тя се върти около една сравнително малка област от земната повърхност, която по различно време в историята е била позната като Ханаанската земя, земята на Израел, Святата земя и Палестина. Част от тази област понастоящем се заема от съвременната държава Израел; останалата е окупирана от четири съседни арабски народи: Ливан, Сирия, Йордания и Египет. Тези арабски народи  заедно с другите арабски народи в Близкия Изток по принцип са враждебни на Израел. Те продължават да отхвърлят претенциите на Израел към тази част на земята, която заема понастоящем; и дори по-ревностно отхвърлят всяка претенция към цялата област, която първоначално е била определена като земята на Израел.

Израел и тези народи продължават да представят претенции и аргументи, като изразяват различните си гледни точки, базирани на различни периоди от историята на земята. Съмнявам се дали има човешки съд днес, който да може да произнесе окончателно, авторитетно решение на всички тези претенции, приемливо за всички участващи групи.

Предвид на това аз ще се отнеса до един по-висш авторитет  –  Библията. За тези, които приемат авторитета на Библията, собствеността върху земята е определена ясно и неоспоримо.

Един стих от Писанията определя окончателната неотчуждаема собственост върху земята, както и върху всички други земи:

Господна е земята и всичко що има в нея; вселената и тези,  които живеят в нея (Псалом 24:1).

Според правото на твореца, Бог притежава цялата земя и всичко в нея. Следователно разпределението, което Бог прави на коя да е част на земята, е достатъчно да определи нейният собственик. От цялата земя има само едно конкретно място, за което Бог има специални претенции: земята на Израел.

В няколко пасажа от Писанията Бог нарича тази земя „Моя земя”. Нека разгледаме само два от тези пасажи, като и двата се отнасят до ситуации, в които езически народи планират нещо свързано със земята и с народа, което е противно на волята на Бога.

Първо, пророчеството на Езекил е насочено към нападението на Израел от северната конфедерация на Гога и Магога в края на века. Самият Бог говори:

И ще излезеш против людете Ми Израел като облак, покриващ земята. Това ще бъде в послешните дни; и Аз ще те доведа против земята Ми, за да Ме познаят народите, когато се осветя в теб, Гоге, пред очите им (Езекил 38:16).

Вторият пасаж се намира в пророк Йоил. Отново говори Бог:

Ще събера всичките народи, та ще ги сведа в Йосафатовата долина и там ще се съдя с тях поради людете Си и наследството Си Израиля, когото разпръснаха между народите. Те си разделиха земята ми (Йоил 3:2).

Три пъти в тези пасажи Бог нарича Израел „Мои люде”, и два пъти нарича земята им „земята Ми”. Оттук виждаме, че Бог предявява специални претенции към земята на Израел. Той е особено настойчив за претенциите, когато неприкосновеността на земята се оспорва от езическите народи.

ВЕЧЕН ЗАВЕТ

Като абсолютен собственик на тази земя Бог според суверенния Си избор я е дал на една определена група от хора, т.е. на Авраам и неговите потомци. В Битие Бог разкривва това суверенно решение на Авраам:

И ще утвърдя завета Си между Мен и теб, и потомците ти след тебе през всичките им поколения за вечен завет, че ще бъда Бог на теб и на потомството ти след теб. На теб и на потомството ти след теб ще дам за вечно притежание земята, в която си пришелец, цялата Ханаанска земя; и ще им бъда Бог (Битие 17:7,8).

Езикът употребен тук, е настойчив и недвусмислен: цялата земя е дадена за вечно притежание на Авраам и неговите потомци. По-нататък в последвалата история на книгата Битие земята е дадена на потомците на Авраам – по-конкретно на Исаак и Яков.

Божието обещание към Исаак се намира в глава Битие 26:3,4:

Остани в тази земя и Аз ще бъда с теб и ще те благословя, защото на тебе и на постомството ти ще дам всички тези земи, в утвърждение на клетвата, с която се заклех на баща ти Авраам; и ще умножа потомството ти като небесните звезди и ще дам на потомството ти всички тия земи; и в твоето потомство ще се благословят всичките народи на земята.

На два пъти в тези стихове Бог използва фразата всички тия земи. Множественото число включва всички различни области, които съставляват цялостното наследство.

По-нататък Бог обещава земята на Яков в глава 35:11,12:

Бог му рече още: Аз Съм Бог Всемогъщий; плоди се и размножавай се. Народ, даже редица народи ще произлязат от тебе, и царе ще излязат от чреслата ти; и земята, която дадох на Авраам и Исаак, на тебе ще я дам; и на потомството ти след тебе ще дам земята.

Когато поставим тези три пасажа от Битие един до друг, става явна потомствената линия, по която земята е обещана. Тя е обещана първо на Авраам, после на Исаак, после на Яков, а след това и на потомците на Яков. Колективното име, дадено на народа, произлязъл от Яков, разбира се, е Израел.

Това откровение за Ханаанската земя, или Израел, е обобщено в един кратък пасаж в Псалом 105:7. Псалмистът започва пасажа, като заявява, че Бог утвърждава Своите съдби – т.е.суверенното решение на Неговата воля – във всяка част от земята:

Той е Господ нашият Бог, Чиито съдби са по цялата земя.

От това въвеждащо изречение псалмистът преминава към изброяване на определени съдби или решения на Бога във връзка с Ханаанската земя:

Всякога помни завета Си; словото е заповядал да стои за хиляда поколения, което изговори на Авраама, и клетвата, с която се закле на Исаак, която утвърди на Якова за закон, на Израиля за вечен завет. Като рече: На тебе ще дам Ханаанската земя за дял на наследството ви ( Псалом 105:8-11).

Псалмистът набляга на два важни момента. Първо, той не оставя съмнение относно потомствената линия, чрез която е дадено обещанието на земята. То е от Авраам на Исаак, на Яков, на Израел. Второ, псалмистът използва всички възможни разбираеми библейски термини, за да установи свещената непроменима природа на Божието посвещение към Авраам и неговото потомство. Той говори за „завета Си” и за „словото”, което е заповядал, за „клетвата, с която се закле”. После говори за закон и накрая за „вечен завет”.

Какъв убедителен списък от думи, обозначаващи Божието неизменно посвещение: завет, слово, заповед, клетва, закон и накрая, вечен завет! Не познавам друг пасаж, в който Писанието да говори с по-голямо или по-силно ударение от това. И цялото това ударение се върти около един въпрос: собствеността върху Ханаанската земя.

Освен Псалом 105, именно пророческите пасажи, предсказващи възстановяването на Израел в последно време, много често наблягат на собствеността на Израел върху земята. С други думи, библейското ударение върху правото им на земята не намалява, а всъщност нараства с времето. Някои от пророческите пасажи, които вече разгледахме, потвърждават това:

Защото, ето идат дни, казва Господ, когато ще върна от плен людете Си Израил и Юда, казва Господ; и ще ги върна в земята, която дадох на бащите им, и ще я владеят (Еремия 30:3).

Бог говори първо за „людете Си Израел и Юда”; после за „земята, която дадох на бащите им и ще я владеят”. Само една земя отговаря на това описание.

След това нека да поставим други два стиха от Езекил 36 един до друг:

Сине човешки, когато Израелевият дом живееха в земята си, те я оскверниха с постъпките си и с делата си; техните постъпки бяха пред Мене отвратителни като нечистотата на отлъчена жена (стих 17).

В началото, когато Израел заемаше земята преди първия им плен, макар  че те я бяха осквернили, Бог все още я наричаше „земята им”.

По нататък Той казва:

Защото ще ви взема изсред народите и ще ви събера от всички страни, и ще ви доведа в земята ви (стих 24).

Когато Бог обещава да върне Израел в земята в края на века, Той все още я нарича „земята ви”. В Божиите очи собствеността на земята не се е променила, нито ще се промени занапред. Той я даде на Авраам и неговите потомци с вечен завет.

Накрая, нека се върнем накратко в Амос:

И те няма вече да бъдат изтръгнати от земята, която им дадох, казва Господ, твоят Бог (Амос 9:15).

Тук отново Бог говори за възстановяването на Израел в последно време в „земята им”. Нещо повече, Той обещава, че те никога вече няма да бъдат изкоренени. Това обещание, дадено преди почти 3000 години, не се влияе, нито се променя от нарастващата мощ на арабските нации днес, нито от тяхната решимост да унищожат Израел. Напротив, съвременното умножаване на проблемите и свирепата опозиция към Израел ни показват защо Бог в Своето предузнание Си е дал труда да подчертае неизменното право на Израел на земята.

ИЗРАЕЛ И ВСИЧКИТЕ НАРОДИ

Защо Бог говори в Своето Слово толкова често и с такова ударение за собствеността на тази сравнително малка земя? Първо и преди всичко, понеже е Бог, Който пази завета Си и иска целият свят да го знае.

Вярвам обаче, че има и друг важен принцип тук, който е изложен от Моисей във Второзаконие:

Когато Всевишният даваше наследство на народите, когато разпръсна Адамовите потомци, постави границите на племената според числото на израилтяните (Второзаконие 32:8).

Бог не е оставил на съдбата да определя мястото, което всеки народ ще обитава. Той е определил мястото на заселване за всяка част от човешката раса.

Когато Бог разпредели съответните области на народите, откъде започна? Моисей ни казва тук: от земята, която определи на Израел. Първо, Той избра наследството на Израел; после определи наследството и на другите народи според това на Израел. Земята, определена за Израел, се определяше от броя на населението, което Бог възнамеряваше да достигнат в крайна сметка.

В Новия Завет това откровение се потвърждава от едно забележително изявление, направено от апостол Павел в речта му към атиняните:

Направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята, като им е определил предназначени времена и пределите на заселищата им (Деяние на апостолите 17:26).

Виждаме, че Бог е определил не само къде ще живеят народите, но и кога ще се заселят там. И Божиите дела с всички други народи се въртят около Божиите дела с Израел и наследството, коетоТой е определил за тях. Израел е както изходната точка, така и центърът.

И за да ви илюстрирам какво се има предвид, позволете ми да използвам една проста притча от ежедневието. Представете си, че си обличам костюм от три части с елече. Елечето има пет копчета. Като закопчавам елечето, аз правя грешка, така че най-горното копче влиза във втория илик. Какъв ще бъде резултатът? Проблеми по целия път надолу! Всяко друго копче ще бъде в погрешния илик и когато стигна до долу, ще имам още едно копче, без да има за него илик.

Сега приложете тази илюстрация за народите по земята. Израел е първото копче. Ако Израел не е в правилния „илик”, тогава ситуацията във всяка друга нация на земята няма да бъде наред.

Това откровение от Божието Слово е жизнено важно практическо приложение за хората от всички други нации. Когато разгледаме Божия план за Израел, не можем да се дръпнем настрана, като граждани на други земи и да кажем: „Съдбата на Израел не ни засяга”. Всъщност добруването на всеки народ е заложено на карта. Докато Израел не влезе в пълното си наследство, другите народи не могат да се радват на благословенията, които Бог е приготвил за тях.

ИДЕНТИФИЦИРАНЕ С БОЖИЯТА ВОЛЯ

През годините, когато съм се молил за ситуацията в Близкия Изток и съм размишлявал върху нея в светлината на Божието Слово, съм намирал утеха и насока от едно кратко изявление в Новия Завет: „…а който върши Божията воля, пребъдва до века” (1Йоан 2:17).

Това е едно ясно обещание за пълна и постоянна сигурност. За да се възползваме от него, трябва да направим две стъпки. Първо, трябва да открием Божията воля, според както е разкрита в Писанията. После, с твърдо решение на своята воля, трябва да се идентифицираме с Божиите цели, както за личния ни живот, така и за събитията в световната история, които се случват около нас.

И така, като се идентифицираме с Божията воля, животът ни се напоява със самата природа на Божията воля – нейната непоклатимост и неустоима сила. Тези качества не са застрашени от безпорядъка в света около нас или от привидните катастрофи, които крещят от световните информационни средства. Не можем да бъдем повлияни и от безотговорните изявления и действия на арабските политици, та дори и от лидерите на Израел.

Едно нещо е сигурно: Бог ще изпълни предварително определения Си план за всички народи, според както е разкрит в Писанията. Веднъж щом се изправим пред откровението за Божията воля, решението, което се изисква от нас не се променя в зависимост от расовия или религиозния ни произход. Независимо дали сме евреи или араби, африканци, азиатци или американци, от нас се изисква да се отречем от всякакви планове или предубеждения, противни на Божията воля; а след това да намерим нашето определено място в изпълнението на Божия план. Разбира се, подробностите от Неговия план ще са различни за различните народи, както и за отделните хора. Ние не сме изпълнители на една и съща роля. Бог има конкретно място и функция за всеки народ, както видяхме. Мирът и хармонията могат да дойдат на земята, само когато народите се преклонят пред суверенното решение на Бога. След това всяка нация ще бъде свободна да намери съответното си място и да изпълни определената си функция.

Подробностите на плана се различават, но основният въпрос не се различава както за отделните хора, така и за народите; и той е следният: покорство на изявените Божии цели. Тук имаме само две алтернативи: покорство или непокорство. Решението пред всички нас е обобщено от апостол Павел с характерната му логика:

Който ще въздаде на всеки според делата му: вечен живот на тия, които с постоянство в добри дела търсят слава, почест и безсмъртие; а пък гняв и негодувание на ония, които са твърдоглави и не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата; скръб и неволя на всяка човешка душа, която прави зло, първо на юдеина, после на гърка, а слава и почест, и мир на всеки, който прави добро, първо на юдеина, после на гърка. Понеже Бог не гледа на лице (Римляни 2:6-11).

ОСЪЖДАНЕТО НА НАРОДИТЕ

От многото библейски пасажи, които разгледахме, изплува Божият план за края на века с голяма яснота. Чрез пророческото Си Слово Бог изявява на всички народи, че възнамерява да събере Израел в земята им и да ги възстанови до Своето благоволение. Той изявява и че ще се намеси с осъждение към тези народи, които угнетяват Израел или упорстват срещу Божиите цели за тях.

Въпросите, които се изправят пред всичките народи, са ясно заявени в Йоил:

Защото ето, в ония дни и в онова време, когато върна Юдовите и ерусалимските пленници, ще събера всички народи и ще ги сведа в Йосафатовата долина… (Йоил 3:1,2).

Тук, както двете страни на една монета, пророкът определя двата противоположни аспекта на Божието действие с народите в края на тази ера: милост и възстановяване за Израел; но осъждение на всички народи, които се противопоставят  и потискат Израел и предявяват претенции за юрисдикция над земята на Израел.

Мястото, определено за осъждение, е наречено „Йосафатовата долина”. Това е действително място, но името носи и символично значение, тъй като Йосафат означава „Господ съди”.

В същата глава на Йоил Бог споменава още два пъти тази долина на осъждение:

Нека станат народите и дойдат в Йосафатовата долина, защото там ще седна да съдя всичките околни народи (стих 12).

Множества, множества в долината, където ще бъде отсъдено за тях, защото близо е денят Господен в долината, където ще се даде присъдата ( стих 14).

ДОЛИНАТА НА РЕШЕНИЕТО

Виждаме, че тази „Йосафатова долина на Божието осъждение” е и „долината, където ще се отсъди за тях” или долината на решение. Какво трябва да разбираме от тази фраза. За мен тя описва една долина, в която Бог ще принуди всичките народи да влязат поради натиска на световните събития. Веднъж щом влязат в нея, те няма да могат да си тръгнат, докато не вземат решение. Решението ще бъде единственият изход.

Решението, което се изисква от всички народи, ще бъде просто. Те трябва или да се подчинят на Божието Слово, или да го отхвърлят. Подчинението ще изисква да се присъединят към разкритите цели на Бога за Израел. Противопоставяне на Божиите цели за Израел ще представлява отхвърляне на Неговото Слово и неизбежно ще донесе осъждението, за което Той предупреждава.

Много други пророчески пасажи от Писанията по подобен начин показват, че в края на тази епоха Бог ще съди народите въз основа на тяхното отношение към събирането на Израел и заедно с него възстановяването в земята им и в града Ерусалим.

Има цяла серия от свързани стихове в Исая 60 глава:

Вдигни наоколо очите си и виж: те всички се събират, идват при теб;синовете ти ще дойдат отдалеч и дъщерите ти ще бъдат носени на ръце (стих 4).

Чужденците ще съградят стените ти и царете им ще ти служат (стих 10).
                                                                                                                                
Защото онзи народ и царство, които не биха ти служили, ще загинат; онези народи дори съвсем ще бъдат съсипани (стих 12).
                                                                                                                                  
Ония, които са те угнетявали, ще дойдат наведени пред теб. И всички, които са те презирали, ще се поклонят до стъпалата на краката ти и ще те наричат град Господен, Сион на Святия Израилев (стих 14).

Вместо това, където ти беше оставен и намразен, така че никой не минаваше през тебе, Аз ще те направя вечно величие, радост за много поколения (стих 15).

Първо трябва да определим историческия контекст на това пророчество. Стих 4 използва думи, подобни на много други картини на събирането на пръснатия Израел в земята им. После, в стих 14, пророкът използва конкретното название Сион. В същия стих фразата Ония (синовете на тия – букв. Пр. ), които са те угнетявали, говори за наследниците на тези народи, които са преследвали Израел.

И отново в стих 15 изявлението ти бе оставен и намразен, така че никой не минаваше през теб съвсем ясно описва Израел и града Ерусалим през периода на опустошението им.

Всички стихове по-горе не оставят съмнение, че този пророчески пасаж се отнася до Сион – название, което се отнася предимно до града Ерусалим и в по-широк смисъл – до земята и народа на Израел.

С това предвид сега можем да изследваме стиховете в средата на цитирания пасаж – стихове 10 и 12. И двата показват отношението и отклика, който Бог изисква от всички управници и народи към възстановяването на Израел и Ерусалим. Стих 10 представя това от положителния аспект: „Чужденци ще съградят стените ти и царете им ще ти служат”. Стих 12 представя същата тази истина от негативен аспект: „Защото онзи народ и царство, които не биха ти служили, ще загинат;  онези народи дори съвсем ще бъдат съсипани”.

Така Израел е „вододелът”, разделителната линия между народите. Управителите и народите ще определят своята съдба според начина, по който откликват на това, което Бог върши за Израел.

В известна степен това се е потвърдило много пъти в историята. През 15 и 16 век например, Испания е била доминиращата нация в Европа, с високо ниво на култура, мощна армия и флота и империя, която се простирала в двете полукълба. За не повече от век след като всички евреи бяха изгонени от нейните територии, Испания западна до бореща се второкласна сила.

От лични спомени и наблюдения мога да кажа, че същото се случи и с родината ми – Великобритания. Британия излезе победителка от две световни войни, като запази империя, която бе вероятно най-голямата в човешката история. Но през 1947-48 г. като държава, носителка на мандат върху територията на Палестина, Британия се противопоставяше и се опитваше да пречи на раждането на Израел като суверенна нация.

Точно от този момент в историята Британската империя премина през етап на упадък и разпадане, толкова бърз и тотален, че не може да се припише само на съответните политически, военни или икономически фактори. Днес, по-малко от поколение по-късно Британия, както Испания – изгуби световното си превъзходство.

Начинът, по който Бог работи с народите по въпроса на Израел, илюстрира един основен принцип, който лежи в основата на действието Му с човечеството като цяло. Когато Бог се занимава с човека, Той не слиза от Своя трон и не се изправя пред всеки един човек Лично. По-скоро Той се изправя пред човека индиректно чрез Своето Слово. По този начин нашият отклик на Божието Слово става отклик към Самия Бог – макар че ние самите може да не го признаваме.

Това е било така от самото начало на човешката история. Когато Бог е поставил Адам в градината, Той не останал там постоянно да присъства лично и да следи поведението му. По-скоро, от този момент нататък Бог бил представян от словото, което остави на Адам: „Ти си свободен да ядеш от всяко дърво в градината; но не трябва да ядеш от дървото на познанието на доброто и злото, защото когато ядеш от него, със сигурност ще умреш” (Битие 2:16,17).

Когато Адам не се покори на това слово от Бога, последствията бяха същите, каквито биха били, ако той не бе се  покорил в лицето на Бога. Отхвърлянето на Божоето Слово беше еквивалентно на отхвърлянето на Бога, ако присъстваше лично.

Същият принцип се повтаря много пъти в процеса на работа на Бога с Израел. В един момент например  Бог говори на цар Саул чрез пророк Самуил, като му заръча да извърши осъждение върху амеличаните. Когато Саул не успя да изпълни цялата заръка, Самуил му каза: „…Понеже ти отхвърли словото на Господа, то и Той отхвърли тебе да не си цар” (1 Царе 15:23).

Това, че Саул отхвърли Божието слово чрез пророка Самуил, беше все едно да отхвърли Самия Бог. Това му струваше трона и в крайна сметка – живота.

Когато Бог застане пред някой човек или народ чрез Словото Си, Самият Той избира въпроса, върху който да се съсредоточи. При Адам това беше плодът на дървото. При Саул беше изпълнение на осъждение над амеличаните. Какъвто и да е въпросът, зад него стои Божието върховно изискване на подчинение и покорство на Словото Му.

Така е и с осъждението на народите. Самият Бог е избрал въпроса: възстановяването на Израел. Изглежда, сякаш като се съсредоточава върху Израел, Бог нарочно е избрал един народ, който очевидно е слаб и който е бил настойчиво отхвърлян от други народи. По този начин решението, което всеки народ вземе относно Израел, не трябва да бъде замъглявано от евентуални съображения за неотложност или материален личен интерес.

Така остава само една неизменна и достатъчна причина народите да вземат страната на Израел: Бог ясно е открил в Словото Си, че възнамерява да възстанови Израел и изисква от всички други народи да сътрудничат на целите Му. Всяка нация, която отхвърля това откровение от Божието Слово, в крайна сметка отхвърля Самия Бог и трябва да си понесе последствията.

ОВЦЕТЕ И КОЗИТЕ

Принципът за осъждение на народите, разкрит тук, не е ограничен до Стария Завет. В Новия Завет Исус Сам разкрива, че когато Той се върне в слава като Цар, за да установи Своето Царство, ще съди народите според същия принцип.

В Матей 25 Той описва живо осъждението, което ще се осъществи тогава. В тази притча – която по-точно е пророчество – Исус използва сравнението с овчар, който разделя овцете от козите си. Въпросът, който трябва да се разреши на този съд, е: Кои народи ще бъдат считани за достойни да заемат своето място в Царството, което Исус изгражда и кои народи ще бъдат изключени от него?

Исус поставя народите „овце” от дясната Си страна и ги кани в Своето Царство с думите: „Елате, вие благословени от Моя Отец, наследете царството, приготвено за вас…” (стих 34).

От лявата Си страна поставя народите „кози”, като ги изолира от Царството с думите: „…Идете си от Мен, вие, проклети, във  вечния огън…” (стих 41).

Принципът, според който „овцете” са отделени от „козите”, е прост: начинът по който са се отнасяли към братята на Исус. Народите „овце” са им показвали милост, където са ги срещали в положение на нужда – когато са били гладни, жадни, чужденци, голи, болни или в затвора. В подобни ситуации, за разлика от тях народите „кози” не са успели да им покажат милост.

И в двата случая Исус заявява, че начинът, по който тези народи са се отнасяли към братята Му, се счита като начин, по който са се отнасяли със Самия Исус. Милост, показана към тях, е милост, показана към Него; и милост непоказана към тях, е милост, непоказана към Него. Следователно от тук става ясно, че народите определят собствената си съдба по начина, по който се отнасят към братята на Исус.

Новият Завет ни разкрива, че братята на Исус спадат в две категории: тези, които са свързани с Него чрез плът и кръв; и тези, които са свързани с Него като посветени ученици. В определен момент в служението Му Той погледна към учениците, насядали около Него, и каза: „…Ето майка Ми и братята Ми! Защото, който върши Божията воля, той ми е брат, и сестра, и майка” (Марк. 3:34,35). Така Исус включва всичките истински ученици в Своето семейство.

Той обаче не изключваше тези, които са Му роднини по плът и кръв. Исус продължава през вечността да бъде: „…Лъвът от Юдовото племе, коренът Давидов…” (Откровение 5:5). Той завинаги е свързан със семейството на Давид и племето на Юда и все още пази Своята самоличност, която Го свързва с еврейския народ.

И така, братята на Исус, споменати в картината на овцете и козите, може да включват и християните, и евреите. С това разбираме, че принципът на разделянето между овцете и козите се прилага директно за периода, в който ние живеем сега. Всички  елементи от ситуацията, която Исус описа, са вече налице в съвременната световна политика..

Два аспекта от тази ситуация са особено важни. Първо, най-противоречивият въпрос, ябълката на раздора в световната политика днес, е държавата Израел. Противопоставянето на Израел се оглавява от мюсюлмански блок от нации, които не само отказват да признаят съществуването на Израел, но дори са посветени на унищожението му.

Тези народи са носители на повече влияние, отколкото биха имали при нормални  обстоятелства, тъй-като контролират главния дял от световните запаси на нефт, от който всички съвременни нации са зависими.

Мнозина имат малка или никаква представа обаче за истинското отношение на исляма към християнството…  В нации, доминиращи от исляма, почти е невъзможно да се намери процъфтяваща християнска църква.

Сред целия този антихристиянски натиск обаче пророческото слово на Бога продължава да определя курса на историята. Макар, че ислямът и комунизмът се борят против Божието Слово, всъщност без да знаят те са  инструменти за неговото изпълнение. Като огромни ножици те действат по света, като карат християните и евреите да вървят заедно. По този начин те помагат да се сложи край на вековното разделение между „братята на Исус” – тези родени по Дух, и тези, родени  по плът.

Изправени пред тези силни общи врагове, християните и евреите са принудени да преоценят своето отношение един към друг. Вместо да се съсредоточават върху точките, които са ги разделяли толкова дълго, те започват да наблягат на многото елементи от общото им духовно наследство.

Мощното духовно обновление, което докосва християнската църква по целия свят, кара християните с най-различен произход да се върнат към първоначалния си библейски произход. Така те откриват, и често са изненадани, че и в Стария, и в Новия Завет техният произход е еврейски.

Държавата Израел, от друга страна, изправена пред предателството на много от бившите й политически съюзници, започва да разбира – с точно толкова учудване – че най-здравите и влиятелни приятели днес се намират сред вярващите в Библията християни по целия свят.

По този начин се определят линиите за последния конфликт, който ще въведе Божието Царство на земята. Божествено определените представители на това Царство – както християни, така и евреи, откриват, че застават един до друг. Всичките сили, които се противопоставят на Божието Царство, се нареждат срещу тях.

Конфликтът се простира до две царства – естественото и духовното. Християните са призвани да играят своята роля главно в духовното царство. …В естествената област конфликтът се съсредоточава главно върху земята и народа на Израел.

СЦЕНАТА Е ПОДГОТВЕНА

На сцената на човешката история, последните фази от конфликта са описани в трите заключителни глави от Захария. В първата от тези три глави – Захария 12:1 – Господ се представя като всемогъщ и вездесъщ:

Господното слово, изявено за Израел: Така казва Господ, Който простря небето и основа земята, и образува в човека духа му.

Тук Господ дава две причини, поради които Той може да контролира, и да предсказва курса на историята. Първо, Той е Творец на небесата и земята, който продължава да контролира всичко, което е сътворил. Второ, Той образува духа на човека в него; Той знае мислите и намеренията на всички хора. Никой човек или нация не могат да съставят план, който да е скрит от Господа.

Новият Завет по същия начин изявява Божието всезнание и го представя като функция на Неговото Слово:

Защото Божието слово е живо, деятелно, по-остро от всеки меч, остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка и издирва помислите и намеренията на сърцето. И няма създание, което да не е явно пред Бога; а всичко е голо и разкрито пред очите на Този, пред Когото има да отговаряме (Евреи 4:12,13).

Авторът продължава Божието Слово като духовен рентген, който отчита всичко, което е вътре в човека. Логично е тогава, че същото Слово на Бога, което открива най-вътрешните мисли на човека, може и да предскаже как той ще се държи в дадена ситуация.

Като се връщаме отново на Захария 12 глава, виждаме как Бог подрежда сцената за последния конфликт:

Ето, Аз правя Ерусалим омайна чаша за всички околни племена; и това ще бъде и за Юда в обсадата против Ерусалим (стих 2).

Главният въпрос, около който в крайна сметка се върти конфликтът, според пророка, е градът Ерусалим – което съответства на съвременната ситуация в световната политика. През 1947 г., когато ООН гласуваха за разделяне на Палестина, те предложиха Ерусалим да се обяви за интернационален град. В последвалите боеве обаче евреите запазиха контрол над западната част на града, а Йордания си прибави източната част, включително Стария град и областта на храма.

После, в шестдневната война през 1967 г. Израел получи контрол над целия град и по-късно обяви Ерусалим за „вечна столица” на държавата Израел. Всеки, който е запознат с вътрешните убеждения на евреите, може да се обзаложи, че едно нещо е сигурно: Израел никога няма доброволно да предаде контрола върху Ерусалим.

Захария продължава да описва реакцията на „околните племена”. Те, разбира се, са всичките мюсюлмански народи от Блозкия Изток. За тях Ерусалим под еврейски контрол е станал „омайна чаша”.

Ерусалимската Библия превежда тази фраза „опияняваща чаша” – питие, което е толкова опияняващо, че народите, които го вкусят, вече не могат да владеят действията си. Те повече не могат да действат рационално, както хора, които са  пияни или дрогирани.

Тази опияняваща съставка вече действа между мюсюлманските народи. Тя дори може да се определи като „демоничен фанатизъм”. Тя е предизвикала отношения и речи, които са толкова крайни и омразни, че не могат да се считат за напълно рационални.

Съставката е придизвикала призив, отправян от различни мюсюлмански лидери и нации за обединен джихад – или свята война – да си възвърнат Ерусалим от еврейския народ. Досега обаче безкрайните разправии на мюсюлманските народи са ги спирали да се обединят ефективно, за да извършат целта си.

В картината, която описва Захария, конфликтът за Ерусалим е поставен в контекст на обсада: „ И това ще бъде и за Юда в обсадата на Ерусалим”.

Когато аз бях в Ерусалим през 1947-48 г. станах свидетел на това, което смятам, че беше началото на изпълнението на това предсказание. Както еврейската част на Ерусалим, така и еврейското общество (това е Юда) за известно време бяха обсадени от околните араби. Въпреки че останах с впечатлението, че това не беше окончателното изпълнение на предсказанието на Захария, Бог го използва, за да ме накара да разбера колко близо е самото изпълнение.

РАЗРАСТВАНЕ НА КОНФЛИКТА

В Захария 12:3 пророкът продължава и описва разрастването на конфликта:

В онзи ден ще  направя Ерусалим тежък камък за всички племена; всички, които се натоварят с него, ще се смажат.

В стих 2 пророкът говори само за „всичките околни племена” – т.е. арабските държави в Близкия Изток. За тях Ерусалим е „омайна чаша”. Тук, в стих 3, Захария продължава по-нататък като включва „всичките племена” по земята. За тях Ерусалим ще бъде „утегчителен камък” и всеки, който се опита да го премести, ще се смаже.

През 1947-48 г. гледах как Британското временно управление се опитваше да премести този камък, но точно както Захария е предсказал – те се смазаха. Най-накрая те поставиха този „утегчителен камък” в нозете на Обединените нации. Всяка друга езическа сила, която се опита да премести камъка, ще понесе същата съдба. Ерусалим е „градът на Великия Цар” (Матей 5:35). Само Царя може да разреши проблемите на Своя град и да му даде истински и траен мир.

В светлината на настоящата свeтовна ситуация не е трудно да се напише сценарий, кулминацията на който е, че „против него ще се съберат всичките народи на света”. Всъщност няма да са повече от три сцени.

Сцена1: Мюсюлманският блок в Обединените нации, заедно със съюзниците си правят предложение да направят Ерусалим международен град. Съвсем вероятно е йерархията в римокатолическата и източноправославната църква – вероятно и англиканската цъква – да подкрепят това предложение.

Сцена2: Събранието на Обединените нации приема предложението и се съгласява да използва военна сила, ако е необходимо, за да стане това. Израел отхвърля предложението.

Сцена 3: Обединените нации издигат представителна военна сила и пристъпят към Израел от една от съседните арабски територии, като обсаждат Ерусалим. По този начин „всичките народи” по земята посредством представителите си ще се „съберат против Ерусалим”.

Както стоят нещата в съвременната политика, първата „сцена”, очертана по-горе, може да се изиграе само за няколко дни. След това ще са нужни само няколко седмици, за да станат следващите две сцени свършен исторически факт. Не казвам непременно, че историята ще последва точно този курс, който очертах. Намерението ми е просто да насоча вниманието ви върху факта, че може вече да сме на прага на събитията, предсказани тук от Захария или близо до тях.

Понастоящем тези пророчества от Захария – и много подобни пророчества от различни места на Библията – изпълняват три важни функции. Първо, те ни посочват много ясно принципната посока, в която световните събития се движат. Второ те ни помагат да се присъединим към изпълнението на Божиите предварително начертани цели. Трето, те ни предупреждават, че кулминацията на века може да е много близо.

КУЛМИНАЦИЯТА

За последната драматична кулминация от пророчествата на Захария относно Израел и Ерусалим трябва да отворим на глава 14:2:

Защото ще събера всичките народи на бой против Ерусалим; градът ще бъде превзет, къщите ще бъдат обрани, а жените – изнасилвани, и половината от града ще отиде в плен; а останалият народ няма да бъде изтребен от града. Тогава Господ ще излезе и ще воюва против онези народи, както когато воюва в ден на бой. В онзи ден краката Му ще застанат на Елеонският хълм, който е срещу Eрусалим на изток; и Елеонският  хълм ще се разцепи по средата на изток и на запад, така че ще се образува голяма долина, като половината на хълма се оттегли на север и другата му половина – на юг… И Господ моя Бог ще дойде и всичките святи ангели с Него.

По всяка вероятност този пасаж описва крайният резултат от събирането на всички народи против Eрусалим, което за първи път се споменава в Захария 12:3. Изглежда разумно да поставим тези събития в периода, описан от Еремия:

Горко! Защото велик е онзи ден, подобен на него не е имало; именно той е време на утеснениeто на Яков; но ще бъде избавен от него (Еремия 30:7).

Моята цел е не да изследвам всички подробности, описани толкова живо тук. Достатъчно е да се каже, че кулминацията ще дойде чрез директна лична намеса на Самия Господ.

Божиите хора в Новия Завет продължават да очакват тази славна кулминация. Във 2 Солунци например, Павел гледа напред към същото събитие:

 …Когато се яви Господ Исус от небетo със Своите силни ангели…когато дойде в онзи ден, за да се прослави в Своите светии и да се покаже чуден между всички повярвали ( 2 Солунци 1:7, 10).

В Откровение 22:13 Исус се представя като „алфа и омега” на цялата история. Като алфа Той е дал ход на историята. След това други личности и посредници са играли различни роли. Но когато дойде краят, отново Исус ще се яви като омега и ще доведе историята до божествено определения завършек.

При този завършек разединените потоци на историята ще се съединят отново. Невидимото ще стане видимо; духовното ще се слее с естественото. Пророчеството ще стане история. Писаното слово от Писанията ще се съедини с личното Слово – изявения Господ. Тяхното сливане ще осъществи пълното и последно изпълнение на последната дума за Близкия Изток.

В тази заключителна сцена всички актъори в драмата на установяване на Божието царство на земята се събират на сцената. Същата сцена, върху която се е разиграла всяка предишна криза от същата драма: Ерусалим и хълмовете около него. Ангелски множества, прославени светии и оцелелият остатък от Израел ще заемат съответните си места.

Но централната фигура, която грее по-ярко от всички останали и която ги събира около Себе Си, е тази на Месията, Царят.

Така небето ще осъществи изповедта, която всеки ортодоксален евреин е държал през вековете – дори на път към мъченическия кол или газовата камера: „Вярвам със съвършена вяра в идването на Месията: и дори да се забави, аз още ще го чакам всеки ден да дойде”.

Така небето ще отговори на молитвата на възрастния апостол Йоан на остров Патмос – молитвата, която се повтаря като ехо от всеки истински християнин – в края на Новия Завет:

Амин! Ела Господи Исусе!

Книгата е преписана според превода на първото й издание на български език – 1999 г.

Благодарим на Derek Princе Ministries и специално на Марк Девито, зa разрешението им да публикуваме откъси от книгата на Дерек Принс „Последната дума за Близкия Изток” на този уебсайт.